Той гледаше как червените точки се разделят и отстъпват. Колите действаха грубо, без да си сътрудничат, блъскаха се в мишените, даваха на заден ход и се втурваха към следващата цел. Усещаше се липсата на интелект. Те биха могли да ловуват на групи, да правят засади по улиците, да залагат капани в алеите. За момента той нямаше възможността да координира това, а ИИ вече беше казал, че е зает - което за машинен интелект с неизвестни способности бе доста озадачаващо признание.
Така че засега и случващото се вършеше работа.
Някои от червените точки се разпиляха настрани като немирни цветни капки, които се стичат от запушената артерия на Хайгейт Роуд.
- Имаме си компания.
Петрович закрачи бързо и внезапно срещу него по улицата се зададоха четирима - не, петима - Външни. Щом го видяха, те се спряха, макар и двама от тях да продължиха да се оглеждат страхливо назад за колите.
Миямото извади меча си и Петрович се възползва от възможността да се възхити на великолепния звук, който издаде той - кристално ясен звън на камбанка.
Единият от Външните имаше оръжие, което приличаше на карабина - две дебели цеви и полупразен патрондаш с червени патрони. Останалите имаха недодялани копия, които представляваха просто предармагедонски ножове, затъкнати върху дълги пръти. Ефективни, но едва ли заради тях си заслужаваше да се изпразва градът.
Освен това Външните бяха и хитри. Бяха се погрижили всичките им челни отряди да бъдат въоръжени с огнестрелни оръжия. При всеки техен сблъсък с ИВМ те отвръщаха на куршумите с куршуми. Това беше създало илюзията за огромна, добре въоръжена армия - илюзия, на която всички бяха повярвали.
Цялата работа беше говно. Скоростта на настъплението, смазващата приливна вълна на паниката, пълното отсъствие на информация отвъд фронтовата линия служеха само за една цел.
Петрович се вторачи в мъжа с карабината, който пречупи приклада и зареди два патрона в цевите.
Мерните кръстове се появиха и Петрович почувства как ръката му се вдига и застива на точното място. За момента и двамата се намираха твърде далеч, но тъй като вървяха един към друг, скоро щяха да влязат в обсега на оръжията си.
Прикладът на карабината се затвори с изщракване и Външният я вдигна до рамото си.
Миямото започна да се оглежда наляво и надясно за прикритие.
- Трябва да залегнеш.
Петрович натисна спусъка гладко и уверено. Мерникът му беше съобразен с всичко: движението му, мишената, въздушното налягане, скоростта на вятъра и траекторията на куршума, но все пак съществуваха и някои променливи. Несъвършената аеродинамика, неравномерното изгаряне на барута, цевта на автоматичния пистолет, която имаше отклонение с частици от милиметъра.
Той се целеше в гърдите, а вместо това улучи рамото на мъжа. Външният се завъртя рязко и насочи за кратко цевта на карабината към небето, преди рязко да я свали надолу. Лявото дуло прогърмя и изплю дим и единият от Външните бе отхвърлен мощно назад към паркирания наблизо микробус. Човекът се плъзна по вратата му, падна на земята и повече не помръдна.
Сега срещу тях двамата се бяха изправили трима - една възрастна жена и двама млади мъже, всичките облечени в мръсни кафяво-черни униформи. Те се спогледаха неуверено.
Петрович разпери ръцете си встрани и продължи да върви напред.
- Вие май сте влезли в моя град.
Жената се осмели да проговори.
- Град наш - извика тя, макар да беше на възраст, която предполагаше, че е получила поне основно образование в някогашна Англия. - Град гори.
Петрович се досети, че тези Външни сигурно са семейна група - племе, клан или най-малкото майка и двамата й сина, а мъртвият мъж може би беше чичо или братовчед. Раненият вече беше успял да се надигне на колене и пълзеше към падналата карабина. В нея все още имаше един патрон и той изглеждаше уверен, че ще успее да го изстреля с една ръка.
- Винаги съм смятал, че първо минава плячкосването, а чак тогава следва палежът. Но както и да е - рече Петрович, - има промяна в плана. Подгответе се за Новия джихад на машините.
Отзад, иззад ъгъла, се появи една кола; червеният капак на двигателя беше доста зле смачкан, на предното стъкло имаше дупка, а покривът бе хлътнал. Радиаторът беше пробит и течеше, но колата щеше да издържи достатъчно дълго, за да изпълни задачата, която й бе възложил Петрович.
Двигателят прогърмя и тя се понесе напред.
Крачеха безмълвно; Петрович вадеше патроните за карабината от патрондаша и ги пъхаше по джобовете си. Някои от околните къщи бяха подпалени и горяха бурно; всичките заобикаляха един имот, който беше започнал да се руши. Небето бе наситено с ярки огнени искрички, които се издигаха нагоре и рисуваха огненочервени картини. Горещината караше въздуха да потрепва.
- Какво? - рече най-накрая той.
Миямото дори не го погледна.
- Това беше... отблъскващо.
- Моля? Отблъскващо? Какво, на хуй, означава това? - Петрович извади последния патрон и огледа зарядния механизъм. Изтегли си видеоклип, който му показа как да зареди безопасно карабината, без същевременно да се простреля в крака.
