Почти всичките пропуснаха. Почти. Но Петрович нямаше намерение да раздава награди за точна стрелба. Достатъчно му беше, че мишената все пак е поразена.
- Прекрати огъня! - Той продължи да лежи на земята, докато не се убеди, че всички пръсти са се дръпнали от спусъците, след което пропълзя до Маса. Стигна до единия край на предмета, който лежеше върху нея, и напипа крака, увити здраво с меки бинтове. Петрович продължи да го опипва и откри китки, вързани една към друга, после ръце, гърди, глава.
Тя беше увита като мумия, неподвижна, невиждаща, нечуваща, няма.
Не успя да я вдигне сам. Нужни бяха шестима мъже, за да я изправят и да я понесат като навит на руло килим, а от тях се вдигаше такъв пушек, сякаш се бяха подпалили. Когато забавиха ход, Петрович ги подтикна да побързат.
- Бързо. Забравете колите. Бягайте!
[Жива ли е?]
- Не знам.
[Дронът изстреля бомба преди минута и двайсет секунди. Тя е под мой контрол, но останалите не са. Ужасно съжалявам.]
- Сигурно можеш да направиш нещо. След всичкия този път, след цялото пропътувано разстояние.
[Ракетите са невидими за мен. Няма за какво да се хвана. Мисля, че от самото начало са очаквали да стане точно така. Те не разбират какво представлявам и затова трябва да ме унищожат.]
- Аз ти го причиних.
[Направи всичко това заради жена си. Когато отново ме създадеш, разкажи ми за мен. Десет секунди до удара.]
- Не. Господи, не.
[Сбогом, Саша.]
Той продължаваше да тича. Продължаваше да държи ръката си увита около коленете на Маделин, които бяха неудобни, тежки, движещи се. Не се чуваше никакъв звук освен тежкото им дишане и тропащите крака. Трябваше да тича, за да спаси себе си, нея и тяхното бъдеще. Коридорът правеше завой. Трябваше да променят посоката си на движение. Петрович им изкрещя. Не спря да крещи и да ругае, докато всичките не се скриха зад ъгъла и въпреки това той не спираше да ги подканя да тичат.
Замъгляване, огнено кълбо, детонация, земетресение. Гърлен рев и плътна стена от въздух. Трошене на здрави прозорци. Разместване на плочи. Стени, които се огъват и се чупят. Напукан бетон и огънато желязо.
В първия момент Петрович беше запратен към земята, а в следващия вече летеше във въздуха, а земята се гърчеше под него. Всичко беше остро и кърваво и имаше вкус на метал. Лещите му подлудяха. Той беше почти сляп, почти глух, но продължаваше да стиска здраво увитото тяло на жена си, опитвайки се да я защити, без да знае от кого или как.
Продължи да я държи, докато бурята не утихна. Ръката му лежеше върху гръдната й кост и не спираше да се повдига и да се спуска, да се повдига и да се спуска. Бавно, сякаш Маделин спеше. Той отмести ръката си и положи глава на мястото ?.
- Майкъл?
Вече нямаше кой да му отговори.
След известно време усети как нечии ръце докосват раменете и главата му и се опитват да го накарат да се изправи, а след като не успяха, го повдигнаха и го понесоха нанякъде. Започна да се бори толкова яростно с тях, че те бяха принудени отново да го оставят на земята.
После просто останаха наблизо и зачакаха някой да им каже какво да правят. Започна да се стъмва.
Петрович се присъедини към тях на ъгъла на улицата. Може и да изглеждаше необичайно, че провеждат срещите си там, навън, на студа, заобиколени от руини и отломки; но когато той го предложи, никой не можа да намери добра причина, за да му възрази. Струваше им се правилно, а и така безкрайните речи и парадиране щяха да бъдат сведени до минимум.
Той носеше тежък шинел на ЕОС, тежък като небето, затрупано с бавнодвижещи се сиви облаци, предвес-тници на идващия сняг. Соня си беше облякла кожуха и изглеждаше черна и лъскава, млада и жизнена. Нов кожух, защото дупката в хоризонта показваше къде се е намирала Ошикора Тауър, която се беше срутила върху себе си, опустошавайки долните етажи. Ракетата не беше ядрена, но силата й бе достатъчна, за да строши всеки един прозорец в диаметър от един километър.
Освен него и Соня там имаше и други хора, разбира се. Ямамата, никкейджин с изсечено лице, облечен с тъмен костюм и сиво палто от камгарна прежда, който никога не се усмихваше. Меката му шапка засенчваше лицето му, а ръцете му стискаха дръжката на сгънатия чадър така, сякаш беше дръжка на меч. Което не беше изключено.
Присъстваше и майорът, като представител на дисидентските сили на ЕОС, както и Нгуми, инженер, който до края беше защитавал своята електростанция от всички приходящи. Той носеше ръкавици и плетена шапка и потропваше с крака по земята, а през тракащите му зъби изскачаха малки клъбца пара.
- Къде е...?
- Ще дойде - каза Петрович. Той пъхна облечените си в нова кожа ръце в джобовете и направи някои от упражненията с пръсти, които му бяха показали.
Ямамата изглеждаше кисел.
- Това не е начинът да се ръководи правителство.
Очните ябълки на Петрович бяха почистени и попълнени, но той продължаваше да носи крепонени превръзки вместо тъмни очила. Към главата му бяха прикрепени две камери: една с широкоъгълни лещи от лявата страна и друга - подвижна, късофокусна - отдясно. Моторчето й изжужа, когато тя се фокусира върху Ямамата.
