- Превърнете се в компания - каза Петрович. - Кооперация или дружество с ограничена отговорност, което е собственост на работниците си. Нещо такова. Вземете парите, които притежавате, и преговаряйте с отделни личности или други компании. Купувайте услуги от свободния пазар, както всички останали, използвайте изпробвани решения, наемайте и уволнявайте както ви е удобно. Повечето преустройствени проекти не се изпълняват, защото парите потъват като в бездънна яма: паричните потоци не се контролират от хората, които живеят там. Но в случая не е така, затова се възползвайте от възможността или да се прецакате генерално, или да направите нещо различно.
- Значи - рече майорът, - ако искам хеликоптери...
- Обади се на някой, който има хеликоптери, и ги купи. Трябват ти механици? Наеми ги. Пилоти? Наеми и тях. При твоите условия. Мартин, а ти?
Нгуми се почеса под шапката.
- Трябва ми някой, който разбира от канализационни системи.
- Имаме ли някой такъв?
- Не знам - отвърна той.
- Тогава създай база данни за нещата, които знаем, и за тези, които не знаем. Помоли Люси да я направи - много я бива в това. Междувременно намери някоя компания в Метрозоната, която се е специализирала в такива неща, и я купи. Направи така, че ти да плащаш на работната сила. Те ще ти бъдат благодарни до сълзи за работата. Ако можеш да ги накараш да вярват в онова, което вършат, те ще работят още по-усилено. - Той се обърна към всички. - Можете да си го позволите. Онова, което не можете да си позволите, е да се мотаете наоколо и да си почесвате колективната жопа.
Соня вдигна ръка.
- Предлагам да гласуваме. Кои са за? - Ръката й остана във въздуха.
- Не сме имали дебат по въпроса - възрази Ямамата, макар да виждаше, че срещу неговата спусната ръка има три вдигнати.
- Щеше да е хубаво, ако гласуването беше единодушно - каза Соня, като гледаше право напред, без да се обръща специално към някого, - но съм готова да приема и мажоритарния избор.
Той неохотно и вяло се съгласи и в този момент Петрович осъзна, че до вечерта някой друг щеше да представлява никкейджин. Дори нямаше да е необходимо Соня да ги убеждава - мисълта за плодотворна работа, за заплата и за частична собственост върху компанията, която щеше да ги наеме, беше достатъчна. Повече от достатъчна, за да ги настрои срещу човека, който беше избрал да им застане на пътя.
- Продължаваме нататък. Разпускам политическата единица, известна като Нео Токио, и прехвърлям всичките й авоари и пасиви към корпорация Свободна зона. До утре сутринта искам списъците ви за пазаруване. - Тя се намръщи на собствените си думи. - Не. Това е глупаво. Кажете ми каква сума ще ви трябва и я похарчете както намерите за добре. Водете си архив и не пилейте нито цент. Нещо друго на дневен ред?
Въпреки резките издигания и спадове в борсата на Нео Токио очевидно дневният ред беше изчерпан.
- В такъв случай приключваме. Сам? Това означава ли, че сега всички работите за мен?
- Означава, че всеки работи за останалите - отвърна Петрович. - Означава, че всички отговаряме за някого.
Ъгълчето на устата й потрепна в полуусмивка.
- Знаех си, че планът ти има някакъв недостатък. Просто не успях да го засека веднага.
Докато Ямамата се отдалечаваше вдървено към колата си, управлявана от шофьор, а майорът - към танка си, Нгуми се спря до Петрович.
- Вашата приятелка, доктор Еканоби. Всеки ден се моля за нейното освобождаване - каза той. Над главите им се завъртяха първите снежинки и кацнаха върху раменете им. - Искам скоро да чуя добри новини за нея.
- Да. Ти и аз, Мартин. Ако имаш нужда от нещо, просто питай. - Мъжът беше тих, сериозен и се справяше много добре с работата си, и Петрович го харесваше - твърде много, за да станат близки, защото всичките му близки хора или умираха, или оставаха сирачета, като Люси, или попадаха в затвора, като Пиф.
Затова останаха само той, Маделин и Соня.
- Не си го представях така - каза той, поглеждайки към небето. - Ямамата е прав, но по съвсем различни причини. Наистина се отказахме от доста неща.
Той насочи камерите си към мястото, където някога се беше издигала Ошикора Тауър. Тя представляваше изкривена купчина от стомана и бетон, в която проблясваха парчета стъкло. Някъде отдолу се намираше една стая: създателят й се хвалеше, че ще издържи на всякаква външна заплаха, и може би наистина беше така. След като цялата сграда се беше срутила отгоре ?, просто нямаше как да се разбере.
- Изобщо не трябваше да му казвам да се прехвърля в кулата. Трябваше да се досетя, че ми играят номер. Пиздец. - Загубата на Майкъл беше натъжила Петрович повече от всичко останало и като че ли тъгата му никога нямаше да се разсее.
Ако той беше някъде там долу, чудейки се защо светът му внезапно се е превърнал от нещо огромно, включващо всичко живо, в нещо толкова малко, че се побира само в мислите му, то щяха да са необходими много повече неща от две лопати, за да бъде освободен. Нужно беше нещо повече от политическо решение. Нужна беше революция.
Петрович знаеше, че трябва да я поведе, но беше уморен и уплашен. По-скоро уморен.
