— Сложно е. Освен това е възможно да имаме следа към друг заподозрян. Днес Харпър ни уреди среща с анализаторка от ФБР. Има някаква връзка между нашето дело и актуално разследване на ФБР на сериен убиец. Все още не разполагаме с достатъчно информация. Връзката не е тясна и е далече от основателното предположение, но работим по въпроса. Междувременно се нуждая от помощта ти. Трябва ми призовка за човек на име Гари Чийзман. После ще ти дам служебния му адрес. Включи го в списъка на свидетелите и го дай на прокурора. Не се тревожи, не се налага да го призовавам. Искам само да присъства сред зрителите.
Забелязах как Харпър се мъчи да изрови името от паметта си. Не успя и попита:
— Кой е Гари Чийзман, по дяволите?
— Президент на компания, която се казва „Суитландс“ и развива дейността си в Илинойс.
— А каква е връзката му с делото? — попита Руди.
— Никаква. И точно в това е красотата на всичко. Повярвайте ми, Гари Чийзман ще отвори огромна пробойна в аргументите на обвинението.
Наближаваше седем вечерта. Температурата беше паднала, но на Кейн му беше топло. Беше плувнал в пот, след като цял час ми шевролета силвърадо в един изоставен гараж. Бързо разби ключалката, даде накъсо, за да запали, да вдигне вратата, да паркира колата и после да затвори. Пет минути. Шевовете на раната в бедрото изопваха кожата му.
В ъгъла имаше ръждясал варел. Предишният собственик беше горил вътре разни неща. Кейн източи малко гориво от шевролета, изля го във варела, запали кибритена клечка и я пусна вътре.
Той свали ризата си и я хвърли в пламъците. Пребърка джобовете на панталона си, извади един долар, събу се и пъхна и панталона във варела. За миг разгледа банкнотата и пусна и нея в огъня. На задната седалка на колата имаше торба с чисти дрехи. Кейн не можеше да се закълне, че е вярно, но като че ли забеляза зеленикав оттенък в пламъците. Може би заради медта на дъното на варела или заради някакво друго вещество. Това му напомни за Гетсби на Фицджералд, който се взирал към зеленикавата светлина отвъд тъмната вода. Американската мечта. Непостижима и чезнеща пред очите му след всяко припукване на огъня.
Кейн познаваше тази мечта. Майка му говореше за нея. Цял живот се стремеше да я постигне и все не успяваше. Той също, преди да осъзнае истината. Американската мечта не бяха парите, а свободата. Истинската свобода.
Не му харесваше усещането в крака. Провери превръзката, поразхлаби я, глътна двойна доза антибиотици и си премери температурата с дигитален термометър. Трийсет и седем градуса. Идеално.
За човек, който никога не е изпитвал болка, Кейн знаеше много за нея. Тя изпълняваше важна физиологична функция. Беше предупредителна система. Сигнали от мозъка, които ти съобщават, че има проблем. Главоболие. Мускулни травми. Инфекции. Ако Кейн не наблюдаваше тялото си внимателно, той щеше да го унищожи.
Чу предплатения си телефон да вибрира. Обади се.
— Деца са намерили тялото, което си оставил в Бруклин. Съобщили на полицията. Не се тревожи, ще им отнеме известно време да го идентифицират — каза гласът.
— Да ускоря ли нещата? — попита Кейн.
— Няма да свържат веднага тялото с призовките. Той беше частен детектив с либерални убеждения — в момента имат много по-подходящи заподозрени и мотиви. Въпреки това колкото по-бързо приключиш, толкова по-добре. Виждам, че си бил зает следобед. Не е зле да поуспокоиш темпото.
— Ще взема предвид съвета ти — отговори Кейн.
Чу въздишката на другия.
— Шевролетът е обявен за издирване в целия щат. Почисти ли го? Смени ли номерата?
— Разбира се, успокой се. Никога няма да го проследят. Какво си чул за събитията от днес следобед?
— Познавам човек от отдел „Убийства“ в онзи участък. Ще разбера от него. И ще продължа да слушам радиостанциите им. Ако случайно им провърви, ще ти кажа.
— Постарай се. Ако науча, че премълчаваш нещо… знаеш какви ще са последиците — каза Кейн.
Нуждаех се от няколко часа бездействие, за да оставя нещата сами да се подредят в главата ми. В края на срещата в „Карп“ си пролича, че и на останалите им трябва същото. Руди беше чувал какви ли не истории, но само тази го накара да извие вежди. Накрая всички бяхме единодушни — не разполагахме с достатъчно, за да уличим неизвестен сериен убиец. Ама никак. Руди обаче хареса другите ми доводи и изпрати двама правни асистенти със служебна кредитна карта да купят нещата от моя списък. Хубаво. Единственият човек, който не каза и дума на срещата, беше Боби. Не можех да го разбера. През повечето време просто гледаше през прозореца към Таймс Скуеър. Реших, че просто се любува на гледката като човек, който съзнава, че няма да има подобна гледка от затворническата си килия през следващите трийсет-четирийсет години.
В края на срещата се договорихме да се съберем отново следващата сутрин преди съда, за да прегледаме отново встъпителната реч на Руди. Обещах на Харпър, че ще й звънна по-късно, след срещата й с Холтън.
Отначало тя не признаваше, че е среща, но накрая кимна и каза:
