Строго поверително, обект на адвокатска тайна
Относно: съдебен заседател
„Народът срещу Робърт Соломон“,
Наказателен съд на Манхатън
Спенсър Колбърт
Възраст: 21 г.
Бариста в „Старбъкс“ на Юниън Скуеър. Диджей в различни клубове в Манхатън през уикендите. Неженен. Гей. С гимназиално образование. Демократ. Предпочита алтернативен начин на живот — редовно употребява марихуана. Няма криминално досие. Недобро финансово положение. Баща му е починал. Майката е с влошено здраве и живее в Ню Джърси. За нея се грижи сестрата на Спенсър, Пени.
Вероятност да гласува „невинен“: 88%.
С Руди гледахме как Боби постепенно се съвзема в здравната служба. Отначало беше много замаян. Не знаеше нито къде се намира, нито какво се е случило. Парамедичката му даваше вода на глътки. И го наставляваше да лежи. Руди стоеше в ъгъла и говореше рязко по телефона:
— Не се е съвзел. Още не. Трябва ми повече време.
Чувах само половината от разговора, но не ми трябваше повече. Личеше си, че не върви добре.
— Какво като пресата е видяла? Той си остава голяма звезда. Дайте ми две седмици и ще успея…
Който и да беше от другата страна, явно затвори. Руди отметна ръка назад, сякаш да запокити телефона към стената. Изруга и отпусна ръката си.
Здравната служба се състоеше от легло, няколко чекмеджета с обезболяващи и превръзки и дефибрилатор в кутия на стената. Руди деликатно помоли парамедичката да ни остави за малко насаме. Преди да излезе, тя ни поръча да не местим Боби най-малко петнайсет минути и да му дадем време да се съвземе.
— Забелязах двама репортери в дъното на съдебната зала. Не биваше да влизат, преди всички останали да са се настанили и да са готови, но явно някак са се промъкнали. Видяха всичко. И го заснеха. Довечера ще се появи на първите страници — каза Руди.
— Вече пет пари не давам — отговори Боби. — Въпреки това мога да изиграя много роли.
— Чакайте малко, не разбирам. Какво общо има епилепсията на Боби? — попитах.
Руди въздъхна, озърна се и каза:
— Досега никой не знаеше, че Боби е епилептик. Не можеш да играеш във филм за триста милиона долара, ако има опасност най-неочаквано да се строполиш на снимачната площадка. Застрахователните премии само за Боби ще струват петдесет милиона. Студиото го рекламира като новия Брус Уилис. Сега вече край с това.
— Има по-важни неща от кариерата му, за които да се тревожим — възразих. — Например да не влезе в затвора за убийство.
— Знам, но нищо не можем да направим. Съжалявам, Боби, студиото ще пусне филма този петък и настояват фирмата ни да се оттегли от делото ти — каза Руди.
Боби мълчеше. Лежеше със затворени очи. Като човек, който всеки момент ще полети от стръмна скала.
— Не може да го направят — възразих.
— Опитах се, Еди. Заради процеса афишите са навсякъде. Не им е нужна дълга кампания, не се налага и да наливат много средства. Студиото получава неограничена безплатна реклама в цял свят. Сделката обаче не струва, ако епилепсията му стане публично достояние. Той го знае. Подписал е договор. Опитах се да ги убедя да почакат, да ни оставят да приключим процеса и да издействаме оправдателна присъда. Но те вече не виждат смисъл и не желаят да рискуват, изчаквайки присъдата. Ще пуснат филма, докато той все още е невинен.
— Не можем да го изоставим — отсякох.
— Вече е решено. Трудно ми е да го преглътна, но моят клиент е филмовото студио. Ще уведомя съдията, Боби. Ще получиш отсрочка.
Боби беше чул всичко. Може и да беше звезда, но в моите очи бе просто едно уплашено хлапе. Стисна главата си с ръце и раменете му се разтресоха от плач.
Руди се запъти към изхода на здравната служба и ми подхвърли през рамо:
— Хайде, Еди, тръгваме си.
Не помръднах.
Руди спря, върна се и заяви направо:
— Еди, студиото плаща за този процес. Те са нашият клиент. Ако си тръгнеш с мен сега, още утре ще бъдеш назначен. Страхотна заплата, лесни дела. Хайде, заслужаваш го. Нямаме избор.
— Значи театърът, който разигра, за да ме убедиш в невинността на Боби, е бил само за да ме привлечеш в отбора, така ли? Ще изоставиш този човек на първия ден от неговия процес за убийство?
