— Процесът не е започнал. Ще говоря със съдията и той ще го отложи, докато Боби си намери нов адвокат. Виж, Еди, не съм лош човек. Не искам да изоставя момчето. Но не мога да лиша кантората от седемнайсет милиона долара хонорари годишно. Така че изпълнявам указанията на клиента си и ти ще направиш същото. Хайде, тръгвай — каза той.
Ако му обърнех гръб, никога повече нямаше да получа такъв шанс. Предложението за работа беше единствената ми възможност да спечеля Кристин. Стабилна кариера. Лесен живот. Никакъв стрес. Никакви рискове. И никаква опасност за семейството ми. Приемех ли работата в „Карп“, имаше шанс да си върна предишния живот. Иначе Кристин нямаше да ми повярва дори че съм получил предложение. Щях да стана Еди Лъжеца. Отново.
Издишах. Дълго и продължително. Кимнах.
Излязох в коридора и последвах Руди. Той оправи вратовръзката си и натисна копчето на асансьора. Видя ме да се приближавам.
— Умно — поздрави ме.
Стоях мълчаливо. С наведена глава. Вратите на асансьора се отвориха. Руди влезе. Аз не помръднах.
Вратите започнаха да се затварят и Руди стрелна ръка да ги спре.
— Идвай, Еди. Време е да тръгваме. Делото приключи.
— Не — отговорих. — Тъкмо започва. Благодаря за предложението за работа.
Вече бях завил по коридора обратно към здравната служба, когато чух как вратите на асансьора се затварят. Парамедичката се бе върнала в стаята и се опитваше да утеши Боби. Той ме видя на прага. Лицето му беше мокро от сълзи. Ризата му беше подгизнала от пот. Жената се мъчеше да го убеди да легне, но той се противеше.
— Може ли да вляза? — попитах.
Боби кимна. Парамедичката се отдръпна назад. Той избърса лице в ръкава на ризата си. Подсмърчаше. Беше пребледнял. Виждах го как трепери. Гласът му звучеше като пукането на сухи клони по време на буря.
— Не ме интересува студиото. Просто искам това да приключи. Не съм убил Ари и Карл. Искам хората да ми повярват.
Всеки обвиняем реагира различно на съдебния процес. Някои са развалини още преди да е започнал. Други нехаят — вече са били в затвора и не се тревожат от изгледите да лежат отново за дълго. Трети осъзнават постепенно случващото се. Отначало са наперени. Прекомерно нахъсани. С наближаването на делото увереността им расте. Но и тревогата им расте. Не след дълго страхът подкопава увереността им и ги парализира. И когато съдебната машина завърти зъбците си в първия ден на процеса, те рухват.
Боби попадаше в последната категория. В първия ден на един съдебен процес или плуваш, или потъваш. Боби несъмнено потъваше.
— Струва ми се, че ти трябва адвокат.
За секунда очите му се притвориха. Напрежението напусна раменете му. Облекчението не трая дълго обаче.
— Не мога да плащам колкото студиото.
Забелязах как раменете му отново се сковаха. По лицето му пак се изписа паника.
— Спокойно. Руди ми плати достатъчно. Той плаща, но клиентът си ти. Ще направя всичко по силите си да те защитя. Ако искаш — добавих.
Той протегна ръка. Поех я.
— Благодаря ти…
— Не бързай да ми благодариш. Все още сме загазили здравата, Боби.
Той отметна глава и се засмя нервно. Смехът секна рязко под напора на действителността.
— Знам, но поне няма да съм сам — каза тихо той.
Съдебните заседатели трябва да свикнат да чакат. Повечето не успяват. Стават неспокойни, ядосват се и се чувстват безсилни, задето пилеят времето си. Кейн беше много обигран. И търпелив. Старите радиатори в стаята на журито започнаха да тракат, тръбите засвистяха. Навън беше студено и отоплителната система изнемогваше.
Кейн седеше спокойно на масата. Останалите или сновяха нервно, или пиеха кафе и си приказваха. Жените продължаваха да обсъждат Бренда.
Мъжете подкараха спортните теми. С изключение на Спенсър, който не си падаше по никой спорт. Той гледаше през прозореца — навън отново прехвърчаше сняг.
Спенсър извади портфейла си и прегледа скромното количество банкноти. Извърна се към Кейн и каза:
— Четирийсет долара дневно! Няма да пратя този тип в затвора до живот срещу мизерните четирийсет долара. — И пое въздух през зъби.
Кейн беше виждал лицето на Спенсър сред предпочитаните от защитата заседатели на корковата дъска. Някои от тях се възприемаха като пазители на закона. Други си представяха, че обвиняемите са самите те. Спенсър попадаше във втората група. Не беше трудно да проумееш защо защитата го иска в журито.
— Кога ще ни платят според теб? — попита Спенсър.
Кейн поклати глава, но не каза нищо.
Парите. Те винаги изваждат на показ най-лошото у човека, помисли си той.
Помнеше един летен следобед преди много години. Може би седмица след десетия си рожден ден. Майка му беше на мивката в кухнята с огряна от слънцето коса. Миеше съдовете и слушаше музика. Роклята й беше толкова стара, че изглеждаше почти прозрачна. Беше обърнала няколко чашки, както правеше винаги следобед. Когато се отдръпна от мивката и се обърна, от гъбата се разлетя пяна и кацна върху носа на Кейн. Дюшемето на старата къща изскърца от жегата в ритъм с музиката.
Кейн помнеше смеха й. Май тогава за последен път се бе почувствал истински щастлив.
