Беше чула нещо. Кейн също го чу. Този път по-силно. Шумолене на хартия. Бетси се наведе да провери и измъкна хартиената топка. Застина неподвижно, стиснала находката и вторачена в нея, все едно е кристална топка за гадаене.
Ясно се виждаше думата „виновен“, написана с химикалка. Рита седеше до Кейн. Беше видяла как Бетси вдига нещо от пода. Рита се наклони напред и докосна рамото на Бетси.
— Божичко, „виновен“ ли пише? — прошепна тя.
— Точно така — увери я Бетси.
Двете жени проточиха шии към Спенсър.
— Какво правиш, Спенсър? — попита Бетси.
Той се извърна към нея.
— Какво е това? — каза озадачено.
Служителката, отговаряща за журито, ги чу и мина покрай Кейн, преди да се наведе и да ги прикани да запазят тишина. И тогава видя смачкания лист. Бетси го завъртя така, че тя да прочете написаното. Жената светкавично се изправи. Каза им да мълчат, грабна листа и се отправи към съдията.
Кейн остана безучастен, но си лепна недоумяващо изражение.
Служителката вече беше далече и Бетси даде воля на чувствата си:
— Ах, ти, гаден манипулатор! — възкликна тя.
Всички заседатели я чуха.
Наложи се и петимата охранители да се намесят, за да успокоят заседателите. Те продължаваха да се карат, докато ги извеждаха от залата. За пръв път от години виждах съдебни заседатели да рискуват да бъдат глобени за обида на съда.
Крис Пелоси, бледият уеб дизайнер, дърпаше пуловера на Спенсър с една ръка и сочеше Мануел Ортега с другата. Даниъл Клей, любителят на научна фантастика, заедно с възрастния Брадли Съмърс и преводача Джеймс Джонсън крещяха на всички да млъкнат. Нищо не постигнаха. С викове не можеш да накараш никого да замълчи.
Музикантът Мануел се репчеше на едрия Тери Андрюс. А Бетси и Рита през цялото време обсипваха с хули Спенсър Колбърт. Само един човек не участваше в пререканията и седеше мълчаливо с наведена глава — Алек Уин. Охранителите изведоха заседателите от залата.
Чувахме ги да се карат дори след като вратата се затвори зад тях.
— Боже, какво става? — попита Боби.
Извърнах се към клиента си и се опитах да го успокоя:
— Нямам представа, но каквото и да е, може да се окаже в твоя полза.
— Как? Каква полза?
— Още е много рано, но заседателите изглеждат разединени в момента. Което е благоприятен знак. Надявам се така да си остане.
Той като че ли разбра. Боби изглеждаше доста по-добре. Бузите му бяха възвърнали цвета си и лицето му някак грееше.
Усилията ми даваха резултат. Бях се отказал от много неща, за да седя до него и да го представлявам. Като го гледах сега, бях наясно, че съм направил правилния избор.
— Значи имаме шанс? Еди, за пръв път виждам този нож днес! Уверявам те, че нито съм го докосвал, нито съм го виждал преди.
— Боби, бухалката беше в спалнята. Руди ми каза, че обикновено си я държал долу, до входната врата.
— Да, точно така. Израснал съм във ферма, а баща ми не обичаше оръжията. Непрекъснато държеше една дебела дъска до входната врата. За да се пазим, нали разбираш? Веднъж я разцепи в главата на някакъв събирач на дългове. Лежа в затвора няколко месеца. Когато излезе, отиде да си купи бейзболна бухалка. Държеше я на същото място. В малка ниша до вратата. Казваше, че тя няма да се строши толкова лесно. Винаги съм държал бухалката до вратата където и да живея, каквато и охрана да имам. Но никога не съм я използвал.
— Ясно.
Хрумна ми нещо за бухалката и за връзката й с тайнствената синина на гърлото на Карл Тоузър.
Съдебната секретарка дотърча и съобщи, че съдията се изнервял от забавянето ни. Последвахме я до кабинета на Хари и този път Прайър си държа езика зад зъбите. Изглежда, се притесняваше за журито. Няма голяма вероятност дванайсет души, които се карат помежду си, единодушно да обявят някого за виновен. Той се бореше да ги спечели отново на своя страна и го съзнаваше.
Хари седеше на бюрото си. Без тогата, която висеше на закачалката. Беше по бяла риза и черен панталон с тиранти. Върху бюрото му имаше смачкан лист хартия, а до него — купчина бележници.
Настанихме се в плюшените кресла срещу Хари. Секретарката седна на своето бюро, влезе и стенографката. Започна да печата на стенографската си машина веднага щом Хари заговори. Този разговор щеше да се протоколира.
— Господа — поде Хари, — имаме манипулатор в журито.
— По дяволите — изруга Прайър.
Аз потрих лице и помолих Хари за чаша вода. Изпих поредната доза обезболяващи. Имах належаща нужда. По-силна от всякога. Освен счупеното ребро беше започнала да ме цепи главата. Не ми създаваше ядове почти през целия ден, стига да не докосвах издутината в задната част на черепа, но главоболието вече ставаше неудържимо. И не се дължеше на удара с палка от предишната вечер.
Съдебен заседател манипулатор.
За пръв път ми се случваше, но бях чувал много разкази и бях чел за такива случаи по вестниците. Манипулатор със свои цели. В повечето случаи беше познат на обвиняемия. Далечен роднина или приятел. Който си е наумил нещо — да насочи процеса към желания от него изход.
— Кой? — попита Прайър.
— Погледнете това, но не го пипайте — каза Хари. — Предостатъчно отпечатъци има вече.
