И двамата се изправихме и разгледахме смачкания лист върху бюрото на Хари. Щом видях думата „виновен“ на листа, подхвърлен сред заседателите, още по-силна болка прониза черепа ми.
— Ще прекратиш ли делото? — попитах.
— Още не съм сигурен. Прегледах бележниците, които раздадохме на съдебните заседатели. Мисля, че открихме чий е почеркът. Два бележника са празни, а почеркът в останалите няма нищо общо с това тук. Не съм специалист графолог, но приликата е очевидна — каза Хари и посочи към отворен бележник върху бюрото си.
Почеркът в бележника не просто приличаше на този от смачкания лист, а беше съвсем същият.
— Според мен съвпадат, Ваша чест — отбеляза Прайър.
— И според мен — потвърдих.
Хари помоли секретарката да доведе въпросния заседател в кабинета му. Не чакахме дълго. Спенсър Колбърт влезе и Хари го покани да седне на стола встрани от бюрото му. Нямах нищо против да изгубя точно този заседател. На хартия уж беше подходящ за нас. Творческа личност, хипстър с либерални убеждения, който носеше поло блузи и пушеше трева. Би бил идеален.
Мъжът седна неловко, като дете, повикано в кабинета на директора, защото се е сбило в двора на училището.
— Господин Колбърт, разговорът се протоколира. Кажете ми, вие ли написахте думата на този лист и после го подхвърлихте като послание към колегите си от журито? — попита Хари.
— Моля? Не, нямам нищо общо с това.
— Прилича на вашия почерк — отбеляза Хари.
Колбърт понечи да каже нещо, но се отказа. Сви рамене и отговори:
— Не знам нищо за тази бележка. Не е написана от мен, Ваша чест.
— Не съм вчерашен, господине. Сравних листа с бележника ви. Давам ви последен шанс — настоя Хари.
Младежът се вторачи в пода и явно се накани да каже нещо, но после просто поклати глава.
— Един момент, господин Колбърт. Преди да кажете нещо, искам да знаете, че мога да разпитам заседателите един по един. Или пък ми спестете това. Защото, ако се окажа принуден да изгубя още време в разпити, бъдете сигурен, че ще пренощувате в ареста, докато реша какво да ви правя — заплаши го Хари.
Нямаше нужда да казва нищо повече. Мисълта, че може да прекара нощта заедно с още двайсет мъже в обща килия, събуди неподправена прямота у Колбърт.
— Не съм написал бележката. Но така или иначе, не мисля, че Соломон е виновен — отговори той и тутакси съжали, че си е отворил устата.
Съдията се завъртя на стола си с лице към нас и каза:
— Господин Колбърт, освобождавам ви от състава на журито. Все още не би трябвало да имате никаква преценка. Дори само това е достатъчно основание да ви освободя. Длъжен съм да отбележа, че не ви вярвам. Според мен вие сте написали бележката. Искали сте да убедите колегите си в обратното — че обвиняемият е виновен. Тъй или иначе, няма да допусна да продължите да се месите в хода на това дело. Възнамерявам да помоля Нюйоркската полиция да разследва случая. За ваше добро се надявам да казвате истината. Ако отпечатъците ви се окажат върху бележката, пак ще се видим. Ясно ли е?
Спенсър кимна и си плю на петите, преди да е загазил още повече.
— Заседателите капят като презрели круши, Ваша чест — отбеляза Прайър.
— Аз ли не знам! Трябваше да изберем половин дузина резерви. Ще предупредя заседателите да не обръщат внимание на бележката. Някой от вас иска ли да каже нещо? Но ви предупреждавам, че няма да удовлетворя искане за прекратяване на процеса.
И двамата поклатихме глава. Нямаше никаква нужда процесът да се обявява за невалиден заради случилото се. Ако Хари предупредеше заседателите да не обръщат внимание на бележката, нямаше правно основание за прекратяване. Не можех да направя нищо повече.
