— Убиецът стопаджия. Петима мъже, всичките — шофьори на камиони. Качват пътник на автостоп в Кънектикът и накрая умират. Застреляни в главата от упор и обрани. Банкнота от един долар е била оставена на таблото. Полицаите я приемат като бакшиш за возенето. Отпечатъците по банкнотата отвеждат ченгетата до скитник, който тъкмо се е сдобил с дом след смъртта на далечен роднина. Завещал му значително състояние, но той нямал време да му се порадва.
И последната папка.
— Шестнайсетгодишната Сали Бъкнър. От Мериленд. Отвлечена, изнасилена, убита с двуостър нож. Полицаите намират банкнота от един долар в ръката й, когато изваждат тялото изпод верандата на съседната къща. Осемдесет и една годишният Алфред Гарек отрича да е извършил убийството. Няма ДНК, но разполагат с косвени улики. Тя ходела да му пазарува в събота сутрин и той винаги й давал по няколко долара. Отпечатъците на Гарек са намерени по банкнотата. Умира седмица след като го осъждат за убийство — разказа Дилейни. Поклати глава и добави: — Върху държавния печат на всички намерени банкноти има обичайната маркировка. На върха на стрелата, листото, звездата. Чакаме за новини от Ню Джърси, Южна Каролина, Вирджиния и Роуд Айланд. Може би не е действал в тези щати. Или ние просто още не сме разбрали.
Всички се умълчахме. Харпър се облегна на стената и се вторачи в пода. И тримата го усещахме — нещо черно и зловещо в стаята. Нещо, за което не си позволяваш да мислиш. Като деца всички се страхуваме от чудовището в килера или от дявола, който се крие под леглото. А родителите ти внушават, че само си въобразяваш. Че няма демони. Че няма чудовища.
Но ги има.
Правил съм много идиотщини през живота си. Наранявал съм хора. Убивал съм хора. Нямах избор, защитавах семейството си. Бранех други хора. Не е лесно да убиеш човек, независимо при какви обстоятелства. Знаех от опит, че Харпър е дърпала спусъка. Беше убила човек. Не бях сигурен дали Дилейни е наранявала някого, но не й беше нужно да го е преживяла, за да познава усещането. Беше граница, която понякога се налага да пресичаш.
Винаги обаче ти остава белег.
Но ето че имаше човек, който убива за удоволствие. За него това беше игра. Всъщност не беше човек, а едно от чудовищата.
Знаех кой въпрос ми се иска да задам, но просто нямах смелост. Устните ми бяха пресъхнали. Навлажних ги, преглътнах и попитах:
— Колко са жертвите?
Дилейни знаеше отговора. Харпър също. И това, което знаеха, им тежеше. Харпър затвори очи и прошепна:
— Знаем за осемнайсет. Двайсет, ако броиш Ариела Блум и Карл Тоузър.
— Ще броим ли Ариела и Карл, агент Дилейни? — попитах.
— Според мен, да, но сме едва в началото. Разследването не е приключило. Споделям го с вас само защото вие се обърнахте към мен. Готова съм да заявя в съда, че ФБР разследва евентуалната връзка на случая с известен сериен убиец, който действа по Източното крайбрежие, но само толкова. Без никакви други улики или информация. Ако Соломон бъде осъден за тези убийства, това ще е поредната врата, която се затръшва под носа ми. Знаете ли колко е трудно да се възобнови приключено разследване? При издадена присъда? Почти невъзможно е.
Стаята отново притихна.
— Има ли някаква връзка между всички тези жертви? Би трябвало някак да ги набелязва. Не може да действа съвсем безразборно — казах аз.
— Още не сме открили никаква връзка — отговори Харпър. — Работим по въпроса. Струва ми се, че ще ти бъда най-полезна, ако разследвам тази линия, Еди. Засега няма връзка между жертвите в отделните щати. Те са на различна възраст, от различни раси, с различен произход.
Кимнах. Тя имаше право. Само че нищо от това нямаше да помогне на Боби по време на процеса. Не и съществено.
— Би трябвало да има връзка. Ами знаците по банкнотите? Този тип си е поставил някаква зловеща мисия. Има цел. Има план. Убил е двайсет души, а ченгетата и федералните дори не го търсят. Успял е да натопи друг за всяко от убийствата — отбелязах.
Тази дума, тази странна червена дума — убийство. Сякаш се бе залепила за езика ми. Съзнанието ми просто не я пускаше.
Дадох си малко време да асимилирам нещата. След малко трябваше да се върна в съдебната зала. Затворих очи и пуснах мислите си да се реят. Някъде в подсъзнанието си знаех отговора.
Отговорът се появи бавно. Като едва доловима вибрация в стаята. Като трептенето на струна на цигулка. Леко, само от натиска на пръстите по струните точно преди да прозвучи първата нота от увертюрата. И после отговорът застана точно пред очите ми.
— Трябва ми време да прегледам тези случаи. Да се надяваме, че ще излезе още нещо от другите щати. Ако ще използваме този материал, трябва да го подредим и да намерим връзката между жертвите. И да предоставим доказателствата на Прайър, за да сключим сделка, нали, Дилейни? Затова ще прекратя процеса за днес — ще помоля Хари за отлагане до утре. Той ми каза почти директно, че мога да го получа, ако ми трябва. А на мен ми трябва. На всички ни трябва.
Докато говорех, очите ми блуждаеха из стаята заедно с мислите ми.
— За каква сделка говориш? — попита Дилейни.
