И така нататък с всичко, планирано прецизно чак до отпътуването им за летището в пет следобед в неделя.
— Радвам се да отбележа, че си направил график на петнайсетминутни интервали — отбеляза сухо Уолтър.
— Искам да знам само едно нещо — намеси се Виктори. — Кога ни е разрешено по график да посещаваме тоалетната? И коя по-точно трябва да използваме, ако все пак ни се наложи?
Сюзан и Уолтър възприеха тази забележка като особено смешна. Лин обаче — не.
Кулминацията на мероприятието настъпи в неделя сутринта, когато Виктори се оказа за пореден път настанена в един плетен стол в беседката край тенис корта, наблюдавайки как Лин играе ожесточено срещу местния майстор. (Предишния ден беше установил, че нито тя, нито Сюзан или Уолтър могат да се мерят с неговата класа на корта.) Сюзан и Уолтър бяха успели някак си да се измъкнат от тази точка в графика и сигурно сега се разхождаха някъде по брега или пък се отдаваха на така необходимата си почивка по леглата, но Лин бе настоял Виктори да остане с него и да го гледа. Точно като истинска приятелка. (Тя се чувстваше в капан. Задушаваше се. Какво прави тук, за бога?!) Идваше й да се разпищи от отегчение. Знаеше, че много жени биха били напълно доволни, дори поласкани да наблюдават как гаджето им милиардер убива някоя тенис топка, но тя не бе от този род жени.
„Какво, по дяволите, правя аз тук?!“ — запита се за милионен път през този уикенд.
Изправи се, приближи се до телефона и натисна бутона, на който пишеше „портиер“. Само човек като Лин Бенет би си позволил да има портиер в частната си вила на Бахамите.
— Да, мадам? — достигна до нея учтив мъжки глас.
— Много съжалявам, че ви притеснявам, но случайно да имате химикалка? — попита Виктори.
— Разбира се, мадам. Веднага!
Виктори се върна на мястото си. Лин изобщо не играеше добре тенис, но тъй като беше мъж, не можеше да му го каже. Удряше топката прекалено силно, така че всяка втора изхвърчаше отвъд оградата. Не че за него беше проблем — нали затова си имаше две момчета, чиято единствена задача беше да му ги връщат!
— Заповядайте, мадам! — изрече привелият се над нея усмихнат мъж, като й подаде сребърна химикалка. — Тази става ли?
— Напълно, благодаря! — отговори Виктори, като си помисли, че и химикалка „Бик“ би свършила същата работа. Но химикалките „Бик“ бяха далеч под достойнството на Лин Бенет.
Извади листа с графика, който тримата със Сюзан и Уолтър носеха навсякъде и с който непрекъснато се съветваха — просто за да ядосат Лин, обърна го на другата страна и написа:
„Най-важните десет неща, които бих вършила различно, ако бях милиардер като Лин.“
Замисли се. Откъде да започне.
После написа: „Номер едно: Няма да принуждавам прислугата да носи бели памучни ръкавици. Гадно е, а и крайно унизително за самите хора.“
„Номер две: Няма да съставям график и да карам гостите си да се придържат към него.“
„Номер три: Ами онзи хладилник, натъпкан догоре с каша за отслабване «Слим фаст»?! Кой ще е този безумец, дето си въобразява, че гостите му ще искат «Слим фаст» за закуска, обед и следобедна закуска?! Освен това, какъв е смисълът да бъдеш милиардер, щом не можеш да ядеш истинска храна?!“
„Номер четири: Няма да карам гостите си да си вземат душ, преди да влязат в басейна. Ако човек толкова се притеснява за хигиената на гостите си, защо изобщо ги е поканил?!“
„Номер пет: Няма да прекарвам времето на масата в разговори по телефона, особено когато съм принудила гостите си да обядват с местен агент по недвижимите имоти.“
„Номер шест: Няма да правя опити да убивам гостите си!“
Тук направи пауза, след което подчерта думата „убивам“, припомняйки си вчерашното „Събитие с лодки“. Събитието можеше да се нарече по-скоро „оцеляване с лодка“. Лин бе настоял не само да им покаже новата си цигарена лодчица, но и лично той да я управлява. После се опита да надбяга малка, местна рибарска лодка. А след това Сюзан се закле, че никога повече няма да стъпи на този остров.
Виктори вдигна поглед към Лин, който точно в този момент стоеше в средата на корта, стиснал здраво поредната топка в ръка. Лицето му беше зачервено, изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт.
— Тази топка е мъртва! — изкрещя той.
— Съжалявам, сър — обади се момчето с топките, — но току-що отворих нова кутия…
— Тогава отвори друга! — изрева Лин, удари гневно топката в земята, тя подскочи и прескочи оградата.
Виктори написа:
„Номер седем: Ще направя опит да се държа като нормално човешко същество. Дори и да не съм такова!“
И точно в този момент звънна мобилният й телефон. Тя погледна дисплея, като се замоли да е Нико или Уенди.
— Виктори? — измърка от другата страна Мъфи Уилямс. — Къде си?
— Ами, на Бахамите съм… с Лин — отговори тя. В тона на Мъфи имаше нещо, което внезапно я накара да почувства вина, задето е толкова далече от Ню Йорк.
— Можеш ли до утре сутринта да стигнеш до Париж за една среща? — попита Мъфи, след което добави: — С „Би & Си“!
