— Наистина удивително! — Приседна на ръба на леглото и подпря глава. Бе спала не повече от час. От изтощение и стрес имаше чувството, че всеки момент ще повърне. — Отново приеми моите поздравления! — добави, опитвайки се да сложи край на разговора.
— Вкъщи ли си? Каза ли вече на Шейн?
— Не, намирам се в хотел „Мърсър“ — изрече колебливо Уенди и си даде сметка, че желанието й да сподели кошмарните новини с някого заглушава гласа на здравия разум, който й подсказваше да си затваря устата. Мамка му! Защо просто не излъга и не се престори, че всичко е нормално? — У дома има някакъв теч и…
— Много харесвам „Мърсър“ — отбеляза Джени. — Поздрави всички от мен. И отново приеми моите поздрави!
— Ти също!
Джени затвори, но телефонът на Уенди пак иззвъня. Беше режисьорът — очевидно и той е бил номиниран за „Най-добър филм“.
Последваха още няколко телефонни разговора и когато най-сетне си погледна часовника, видя, че е 05:45 часът.
Дали не е прекалено рано да се обажда на Шейн? Може би, но на нея изобщо не й пукаше. Ще го събуди. Нека и той пострада малко. Защо на него да му е позволено да спи, а на нея — не?! Освен това след трите часа, прекарани във въртене в леглото и агонизиращи мисли по повод положението, бе стигнала до извода, че най-добрият подход е да се преструва, че всичко около нея е нормално. И накрая може би наистина ще стане нормално. Защото, ако наистина беше нормално, първото нещо, което би направила, бе да се обади на Шейн, за да му съобщи добрите новини.
— Да? — избоботи сънено той в телефона.
— Просто исках да ти кажа — започна тя с фалшив ентусиазъм в гласа, — че сме номинирани за шест „Оскара“! За „Петнистото прасе“!
— Това е добре. За теб — отговори Шейн. Звучеше така, сякаш се опитва да се зарадва заради нея, но тя предположи, че се държи така само за да я умилостиви. Ако си въобразява, че тя ще се даде без борба, дълбоко се лъже! — И кога точно се прибирате вкъщи?
— Вече ти казах — отговори уморено той. — Към седем-осем часа. Но това е прекалено късно! Клоуи трябва да си е легнала не по-късно от седем!
— Ще те чакам пред дома ни! — отсече тя.
— Ако бях на твое място, не бих го направил! — изрече заплашително той.
— Шейн Хийли, да не си посмял да ми казваш какво трябва и какво не трябва да правя! — изкрещя тя, изненадващо изгубила самообладание. — Не можеш да ми забраниш да си виждам децата! — Нещо в главата й експлодира — вероятно някакъв кръвоносен съд, и зад очите й избухна непоносима болка.
— Не това имах… — започна Шейн, но тя го прекъсна.
— Нямам представа кой ти дава тези съвети и какво точно ти казва, но му кажи, че допуска огромна грешка! Ще те съдя до дупка, да знаеш, и даже ще ти забраня да виждаш децата! Ясно ли ти е?!
Шейн й затвори някъде по средата на тази тирада. Тя се вторачи побесняло в телефона. Звънецът на вратата иззвъня.
— Кой е? — попита тя, като излезе от малката дневна и се запъти към вратата.
— Рум сървис.
— Не съм поръчвала рум сървис.
— Уенди Хийли?
— Да.
— Рум сървис. Просто ще ви оставя нещо.
„Оставете ме на мира!“ — прииска й се да изкрещи. Отвори вратата.
На прага й стоеше младеж — толкова красив, че нямаше как да не го забележиш. Сигурно бе избрал да работи в този хотел, защото искаше да стане актьор и се надяваше тук някой да го забележи. Държеше поднос, върху който се мъдреше кофичка лед с бутилка шампанско. По тъмнозеленото фолио около тапата Уенди разбра, че шампанското е „Дом Периньон“.
— Къде да го оставя? — попита любезно младежът.
Тя се огледа вбесено. Този човек има ли някаква представа, че е едва шест сутринта?
— Не знам. Може би на масичката.
Той направи цяло представление по оставянето на кофичката — измести бавно вазата, после бавно остави подноса, а накрая плъзна върху стъклото някакъв сгънат лист.
Господи! Тя пристъпи напред, грабна листа и го пъхна в джоба на халата си.
— Има и картичка — обясни той и й подаде малък бял плик, поставен върху подноса.
— Благодаря — изрече с хладен глас тя и го изгледа кръвнишки.
Той започна да оправя бялата хавлиена кърпа около гърлото на бутилката и по едно време попита:
— Да ви го отворя ли?
— Сега е едва шест сутринта!
— Е, човек никога не знае — усмихна се той, изобщо не схванал намека. — Така де, денят е специален! Може да ви се прииска да се напиете! Ако бях на ваше място, щях да го направя!
„Да, несъмнено“ — помисли си тя и го огледа. После изрече натъртено:
— Аз не пия алкохол! — Това беше проблемът в Ню Йорк — всички се държаха прекалено приятелски и прекалено фамилиарно, особено на места като хотел „Мърсър“, където купонът по принцип никога не свършваше. — Моля! — кимна и му посочи вратата.
— Просто исках да ви кажа, че знам коя сте и че харесвам филмите ви! — измърка младежът. — И поздравления по случай номинациите ви!
— Благодаря! — отговори тя, събрала последната капка любезност, на която беше способна. После му отвори вратата.
— Засега чао! — вдигна ръка младежът.
— Чао! — изпрати го тя и тресна вратата зад гърба му.
Защо винаги ставаше така? Защо точно когато всичко в личния ти живот се разпада, кариерата ти тръгва бясно нагоре?
