Виктори хвърли поглед към Лин. Той вече бе напуснал корта. Една от непослушните му топки бе попаднала в гнездо на оси и сега Лин размахваше бясно ракетата си, тичаше наоколо и пищеше, следван от специалиста по тенис и двете нещастни момчета.
— Няма проблеми, Мъфи — отговори тя. — Веднага тръгвам. Лин побесня.
— Нямам намерение да прекъсвам уикенда си! — извика той.
— Никой не те моли да го правиш — отбеляза спокойно тя, докато хвърляше дрехите си в малкия куфар.
— Щом толкова много държат да се срещнат с теб, могат да отложат срещата за вторник! — изтъкна той. Може и да беше прав, но пък изобщо нямаше представа, че в момента най-голямата й мечта е да се измете по-скоро оттук. После попита: — За какво е тази среща?
— Откъде мога да знам?!
— Значи отиваш на среща в Париж, напускаш Бахамите в неделя сутринта и разваляш целия ни уикенд, без изобщо да знаеш за какво е проклетата среща, така ли?!
— Аз така правя нещата, Лин — отговори тя.
— Но това е глупаво!
Тя сви рамене и продължи да си събира багажа. Не искаше да му казва, че точно в този момент би използвала, което и да е извинение, само и само да се отърве от него, от проклетия му график и от още по-проклетата му „хубава почивка“ на Бахамите.
— Искаш ли да знаеш какъв ти е проблемът, Лин? — обърна се към него Виктори. — Толкова се страхуваш от интимност, че се налага да планираш предварително всяка минута от своя живот! Не можеш просто да седнеш и да водиш спокоен разговор като нормален човек!
— Аз ли съм се страхувал от интимност?! — изкрещя възмутено той. — Ти си тази, която бяга оттук заради някаква си тъпа среща в Париж!
Сега беше неин ред да се възмути. Обърна се към него със зачервено лице и биещо до пръсване сърце и изкрещя:
— Срещата ми изобщо не е тъпа, разбра ли?! Това е моят бизнес! Това, че аз не правя по един милиард годишно като теб, не означава, че моят бизнес не е точно толкова важен, колкото твоят! — Последното изречение го бе изкрещяла толкова силно, че гласът й беше блокирал.
— Господи! — стресна се не на шега той. — По-спокойно, хлапе! Ако искаш, вземи самолета ми до Ню Йорк! Пътуването ще ти отнеме около четири часа. Ако тръгнеш сега, още в пет ще можеш да се качиш на…
Ето го пак — неговият проклет график!
— Не схвана ли най-сетне?! — извика тя и захвърли бясно на пода чифт бикини. Този драматичен жест обаче не успя да постигне желания ефект, защото бикините просто полетяха леко към пода и се приземиха там като изхвърлена носна кърпичка. — Нямам нужда от твоя самолет!
— Както желаеш! — сви рамене той и излезе с вирнат нос от стаята, както правеше винаги, когато нещо не ставаше по неговата воля.
Когато пристигна таксито, което трябваше да я откара до малкото летище на острова, той вече се бе заел със следващата точка от графика си — подводно гмуркане. И докато стоеше на нагрятата от слънцето писта и чакаше разбрицания едно турбинен самолет с пет места, който беше успяла да запази, за да стигне до летище „Айслип“ на Лонг Айлънд, Виктори за пореден път си помисли колко хубаво щеше да бъде да може да приеме предложението му за частния самолет. Но просто не можеше. Чартърният полет й струваше 3 000 долара, а после с още 200 долара стигна с такси до летище „Кенеди“, където беше точно навреме, за да хване полета в 18 часа за Париж — за още 3 000 долара. Като цяло, тази среща в Париж й бе излязла 8 000 долара, но всеки от тях си струваше. Особено като се има предвид, че малко след завръщането си по време на обяд в „Майкълс“ тя съвсем случайно се бе сблъскала с Лин и бе заявила:
— Както изглежда, „Би & Си“ се канят да ми направят страхотна оферта за моята компания!
И той едва не се бе задавил с агнешката си пържола.
Този спомен я накара да се усмихне. Загледа се в отражението си в огледалото и завъртя леко глава, наслаждавайки се на начина, по който диамантените обеци улавяха светлината. Може би наистина трябва да си купи нещо, за да отпразнува случая. Може би точно тези…
Телефонът й пак иззвъня.
— Е — отсече Лин, продължавайки оттам, където беше свършил преди няколко минути, — както изглежда, тази вечер съм принуден да остана във Вашингтон. Защо не вземеш да скокнеш на самолета и дойдеш тук да вечеряме?
Тя въздъхна и отговори:
— Лин, заета съм!
— С какво?
— Да си живея живота!
— Значи няма да дойдеш във Вашингтон, за да вечеряш с мен, така ли?
— Няма.
— Окей. Чао! — И затвори.
В този момент най-сетне се появи и Нико — мокра, разчорлена, без дъх, зачервена, като че ли беше бягала.
— Съжалявам, че закъснях — изрече запъхтяно тя. — Просто се случи нещо…
— Няма проблеми. Аз си разглеждам — отговори Виктори.
— Пак ли Лин? — попита Нико, забелязвайки мобилния телефон в ръката на Виктори и раздразненото й изражение.
Виктори сви рамене и отговори:
— Искаше тази вечер да съм хванела самолета за Вашингтон, за да вечерям с него! Аз му отказах. Струва ми се малко курвенско да те разкарват напред-назад с частния самолет на някакъв тип, само и само да вечеряш с него!
— Ами… не знам. Между другото, тези обеци са много хубави!
