На изхода я очакваше жена в митничарска униформа. Поредният лош знак. Това означаваше, че по някаква, известна само на тях причина бяха нарочили нея — нея, моля ви се! — за потенциален престъпник (каквато тя отчасти беше, нали така, защото бе изоставила съпруга и децата си, за да се посвети на своята бляскава и вече вероятно напълно безсмислена кариера). Точно затова им трябваше и жена в униформа — за да извърши обстойно претърсване на всички телесни кухини. Никой не и вярваше, когато разказваше на хората за тази специфична митническа процедура — но Уенди беше пропътувала достатъчно, за да знае за какво става въпрос.
Значи наистина са я заподозрели като престъпник. Може би като трафикант на наркотици. Защото светът очевидно все още не можеше да си представи, че жена, която пътува сама, може да бъде нещо друго, освен муле.
Очите й инстинктивно зашариха наляво и надясно в търсене на път за бягство (въпреки че не беше направила нищо лошо или поне нищо незаконно!), но после, точно преди да успее да побегне, жената митничар (Уенди я нарече за себе си „агент Коуди“), се приближи към нея и протегна ръка.
— Мога ли да видя митническата ви декларация, моля? — Това беше заповед, а не въпрос.
— Разбира се — отвърна Уенди и притеснено премести куфарчето си от едната ръка в другата.
Агент Коуди разгледа митническата й декларация, след което отсече:
— Елате с мен, ако обичате!
Уенди я последва към дълга маса, чувствайки се напълно гола — сякаш я бяха съблекли и я бяха накарали да се разхожда пред тълпа непознати.
— Какъв беше характерът на вашето пътуване? — попита агент Коуди.
— Бизнес — отговори твърдо Уенди, давайки си сметка, че устата й започва да пресъхва.
— И какъв е характерът на вашия бизнес? — попита агент Коуди, като същевременно вдигна куфарчето й на масата и започна да ровичка в него.
— Аз съм филмов продуцент… Всъщност, аз съм президент на една филмова компания. Току-що се връщам от снимки…
— Какъв е филмът?
— Нарича се „Парцаливите пилигрими“.
— „Парцаливите пилигрими“ ли? Не съм чувала за него.
— Да, защото все още го снимаме… излиза на Коледа — отвърна с извинителен тон Уенди.
Приближи се още един агент. Мъж, в средата на четиридесетте, метър и осемдесет. Устните му приличаха на две успоредни чертички. Сега вече я бяха обкръжили отвсякъде. Уенди започна да се поти.
— Чувал ли си някога за филм на име „Парцаливите пилигрими“? — обърна се към колегата си агент Коуди.
— Не — отговориха Чертичките.
— Тази тук казва, че е филмов продуцент — обясни агент Коуди, докато вадеше козметичната й чантичка, след което я подхвърли на колегата си. Чертичките дръпнаха ципа и погледнаха вътре. После извадиха оттам четка за зъби, която беше толкова стара, че косъмчетата й се бяха разчекнали като безжизнени пръсти.
— Имате ли… хммм… имате ли нещо против да се обадя на децата си? — осмели се да попита Уенди.
— Имаме — отсече агент Коуди.
— Какво?!
— Никакви телефонни обаждания в района на митницата!
— Може ли да го видя? — попитаха чертичките.
Уенди му подаде телефона си. Той го вдигна и го разтърси.
— Това е просто телефон… наистина — изрече Уенди, най-сетне осмелявайки се да им демонстрира нетърпението си. Докога смятаха да я измъчват по този начин? Само след няколко секунди сигурно ще я отведат за подробно телесно претърсване!
— Може ли да видя паспорта ви? — попитаха Чертичките. Започна да го разглежда и накрая отбеляза: — Доста сте пътували! — Изрече го толкова строго, като че ли честите пътувания по принцип са подозрителни, поради което трябва да бъдат избягвани. — Значи би трябвало да знаете, че митницата има право да претърсва всеки пътник, по всяко време, без никаква очевидна причина.
— Да, сър — сведе глава тя. — Напълно сте прав.
И едва тогава, след като я бяха унизили докрай, благоволиха да я пуснат.
Слава богу, най-сетне свободна! Втурна се през въртящите се врати към чакалнята. Там беше пълно с хора, но точно пред нея, както и беше поръчала, я чакаше униформен шофьор с количка и знак, на който пищеше: „Госпожа Хийли.“ Втурна се към него, помахвайки. И после пред нея се изпречи друг мъж. Беше облечен с мръсен шлифер, а няколкото косъма по плешивата му глава бяха сресани така, че да легнат над голия му скалп.
— Уенди Хийли? — попита той.
Господи, ето го! Вестителят на лошите новини! Да, значи през цялото време е била права. С Шейн и децата наистина се е случило нещо лошо! Коленете й се разтрепериха от страх.
Не успя да каже нищо.
— Вие ли сте Уенди Хийли? — попита отново мъжът. Гласът му беше мъхест — от онзи тип гласове, които биха имали препарираните животни, стига да можеха да говорят.
Тя само успя да кимне.
— Благодаря! — изрече той и й подаде един плик.
После се обърна и изчезна в тълпата. Напълно объркана, Уенди го разкъса.
„Щат Ню Йорк, Пробация и Разводи, Хийли срещу Хийли — зачете бързо тя, като прескачаше редовете. — Призовка за развод… обвинение в изоставяне… Децата да останат под опеката на законния си баща, Шейн Хийли, до последващо решение на съда…“
