Изпълни я такова мощно облекчение, че едва успя да се задържи на крака. Значи децата не са мъртви! Или поне доколкото й е известно. В крайна сметка — нищо сериозно, просто поредният тъп номер на Шейн.
Дано пропадне вдън земя!
Внезапно към нея се втурна шофьорът и я пое в ръцете си.
— Това е истински удар под пояса! — изрече възмутено. — Да връчиш на съпругата си документи за развод точно в момента, когато слиза от самолета! Ако знаех какво се кани да направи онзи тип, нямаше да го позволя!
— Ммммм — кимна тя. Не може да е чак толкова сериозно, нали? После заяви: — Няма значение. Това не означава нищо. Просто поредният проблем, с който ще трябва да се справя. Съпругът ми е напълно луд.
Шофьорът й помогна да се качи в колата и заяви:
— Ако ви трябват кърпички, точно пред вас има една кутия!
Тя просто поклати глава. Няма да плаче. Едно от най-удивителните неща в живота бе как точно в подобни моменти сълзите отказват да рукнат. Вместо тях в главата й се настани мрачна, отчайваща празнота. Ясно. Значи ето защо Шейн не вдига телефона. Страхува се.
Всичко беше прекалено призрачно и жалко, за да бъде описано с думи.
Нощният пазач я изгледа странно, когато я видя да влиза в сградата.
— Съпругът ми вкъщи ли си е? — попита тя.
Пазачът отвърна поглед, а после сви рамене и я изгледа леко враждебно, като че ли очакваше тя да му се развика и я предупреждаваше да не го прави. После отвърна:
— Нямам представа. Мисля, че всички заминаха някъде за уикенда.
Някъде ли? Не е възможно! Не и след всичко това! Сърцето й затуптя ужасено.
— Мислите или знаете? — попита тя, като натисна бутона на асансьора.
— Днес не съм ги виждал. Но вчера след обяд всички се изнизаха оттук с куфари. Повече нищо не знам.
Вратата на асансьора се отвори към слабо осветен коридор с циментова мазилка. От двете страни имаше по една врата — вдясно беше нейният апартамент. Докато вървеше по коридора, имаше усещането, че се намира извън тялото си, че следва сценарий, написан от някой друг. Вратата на собственото й жилище й се струваше непозната — нещо, което също изглеждаше по-скоро неизбежно, отколкото изненадващо. Когато извади ключа си, за да го вкара в ключалката, забеляза, че бравата е съвсем нова — медна и блестяща. Цялата сцена се разигра предварително пред очите й на забавен каданс — ще се опита да си отключи, но ключът няма да влезе, а после тя объркано ще се зачуди дали не е сбъркала вратата и ще опита друга, а после ще й просветне, че Шейн просто е сменил бравата. Все пак реши да пробва ключа — той стигна до средата и повече не влезе. И просто за да изчерпи всички възможности, Уенди действително отиде до другия край на коридора, за да пробва другата врата. Там също нищо не стана. В последен отчаян опит тя натисна ключа си в новата брава.
Той просто остана да стърчи и да й се подиграва. Заляха я безнадеждност и отчаяние. И някъде от мрачните дълбини на тези усещания изникна ирационалното, но категорично осъзнаване, че нещо е изгубено и никога повече няма да бъде намерено. Значи все пак денят беше настъпил — денят, от който се бе ужасявала през целия си живот. Тя се беше провалила — напълно и безвъзвратно. Вече не можеше да го отрича. Не беше направила нищо както трябва. Беше предала всичко и всички и най-вече — децата си.
Чувството за вина беше непоносимо. Уенди отстъпи назад и се преви надве от болка, подпирайки се на циментовата стена. Какво да преви сега? Да повика ключар или може би адвокат, или може би… полицията? Но при самата мисъл за всичките тези усилия я обгърна странно безсилие. Най-добре просто да се предаде и да легне тук, в коридора. Шейн все някой ден ще се върне и ще я намери.
„Точно като в съня ми“ — помисли си тя, отпусна се и клекна до стената. Онзи сън, в който лежеше безпомощна в коридора и умираше, неспособна да помръдне дори пръста си. Притисна ръце към слепоочията си и отвори уста в безмълвен писък.
Пое си дълбоко дъх и започна да разтрива лицето си. Трябва да диша! Трябва да мисли! Първото нещо, което трябва да се направи, бе да се извика ключар — нали във филмите винаги така ставаше! — а после тя ще влезе в апартамента и ще потърси доказателства за това, къде Шейн е отвел децата. Изправи се и вдигна чантата си. Предстоеше й игра на изчакване. Първо трябваше да изчака ключаря, а после да открие децата си.
Извади телефона си и погледна екрана. Беше сив. Батерията беше свършила.
Значи в такъв сценарий е въвлечена, а? Където отчаяната майка изгубва децата си и на всяка крачка от търсенето им се сблъсква с препятствия.
„Хайде, мисли!“ — подкани се тя. Събра жалките си вещи и се върна долу във фоайето.
— Имате ли ключ от апартамента? — попита тя пазача.
— Не разполагаме с ключове на апартаментите — отговори надменно той.
— Съпругът ми е сменил бравата. Докато бях в командировка. Не може да не разполагате с ключ.
— Не държим ключове от апартаментите. Не ни е разрешено.
— А кой ги държи?
— Не знам.
— А дали не са у собственика?
— Не знам.
— Имате ли телефонния му номер?
— Не.
