— Така е. Трябваше да се погрижа за едно-две неща. Мина много по-гладко, отколкото си го представях. — Качи се на самолета, седна в едно от огромните кресла, тапицирано с телешка кожа, и си закопча колана.
— Какво ще кажете за лека закуска? — обърна се към нея стюардът. — Например хайвер и шампанско, а? — добави с намигване. — „Дом Периньон“. Виктор Матрик го поръча специално за вас!
„Защо пък не?“ — каза си тя. Значи в крайна сметка Виктор знае, че тя е взела самолета на компанията. Е, нищо чудно. Големият шеф винаги знаеше всичко.
На масичката пред нея имаше цяла купчина вестници и списания. Тя измъкна „Ню Йорк поуст“. „50-те най-влиятелни жени на Ню Йорк!“. Заглавието я удари в очите.
Отвори вестника. Зърна собствената си снимка, направена по време на една официална филмова премиера. Тогава си беше сложила грим и бе заменила очилата си с контактни лещи, а косата й бе вдигната в изящен кок. Май не изглеждаше чак толкова зле. Но на кого му пукаше?!
Отдолу прочете: „Уенди Хийли, 44, президент на «Парадор Пикчърс». Когато Комсток Дибъл беше изритан от този пост, за него имаше само една подходяща жена — очилатата умница и красавица Уенди Хийли. Тя пое работата на «Парадор» и започна да печели за компанията по двеста милиона долара годишно!“
— Господи! — прошепна Уенди.
После сгъна вестника и го остави на седалката до себе си. Пилотът включи двигателите на самолета и потегли по пистата.
Вероятно трябваше да изпита задоволство от мястото си в класацията, но най-странното бе, че не чувстваше нищо.
Самолетът ускори по пистата и пейзажът отвън постепенно се сля пред очите й.
Днес Уенди беше окончателно оперирана от чувствителност.
Перфектен ден за завладяване на света! Това си каза Нико О’Нийли, докато съзерцаваше гледката през прозореца на огромната си къща.
Беше седем и половина, четвъртък сутрин, и тя си позволи да изгуби няколко секунди над рохко свареното си яйце, за да запомни всеки детайл от този знаменателен ден — денят, в който щеше да се срещне с Виктор Матрик, за да му предостави необходимите сведения за Майк Харнес. Сведенията, които окончателно ще довършат Майк. Веднъж и завинаги.
Постави яйцето в чашката му и с един замах сряза капачето — точно както щеше да направи и с главата на Майк. Всичко щеше да бъде много чисто. Или поне така се надяваше. Майк надали щеше да усети нещо, а дори и да усетеше, щеше да е само за една-ве секунди. Едно… две! Поръси със сол върха на оголеното яйце. После си взе едно парче препечена филийка, изрязано с широчина точно сантиметър и половина, и го натопи в жълтъка. Задъвка замислено и с огромна наслада. Както обикновено и яйцето (варено точно четири минути и половина), и препечените пръчици бяха перфектни, тъй като бяха приготвени от собствената й ръка. Нико закусваше едно и също всеки божи ден — рохко сварено яйце, половин препечена филийка, нарязана на пръчици, и чаша английски чай със захар и лимон. И тъй като всички тези компонента трябваше да бъдат приготвени с неумолима прецизност (например водата за чая трябваше да стои на котлона точно тридесет секунди след завирането), тя държеше да си приготвя закуската собственоръчно. В живота имаше някои неща, които, за да се свършат добре, трябваше да си ги свършиш сам.
Отново извърна глава към френските прозорци и се загледа към малката градина зад къщата. Пролетта беше в разгара си. Черешовите дървета (някакъв специален, селектиран сорт, растящ единствено в столицата Вашингтон, които Сеймор бе купил от съпругата на известен сенатор) вече бяха обилно покрити с огромни пъпки. Само след няколко дена пъпките щяха да се превърнат в цветове. А след две седмици ще отворят и къщата в Ист Хамптън и ще бъде страхотно! Използваха къщата през май, юни и юли, а през август я оставяха на тълпите, но най-красивият месец там беше май, когато морският въздух беше топъл и приспивен, а тревата — яркозелена, като изящни късчета стъкло. Всяка година Нико си повтаряше, че трябва да се заеме с градината, но така и не стигаше до нея. Каза си, че може би тази пролет най-сетне ще успее да засади едно-ве цветя.
— Видя ли това? — попита Сеймор, докато влизаше в трапезарията с вестник „Ню Йорк таймс“ в ръка. Беше облечен като колежанин — с дънки и някакъв скъп пуловер, втъкнал дългата си коса зад ушите. Очите му излъчваха обичайната си проницателност и Нико се усмихна, като си каза, че съпругът й сигурно е излязъл още от утробата на майка си с този поглед и е подплашил всички акушерки наоколо.
— Кое, скъпи? — попита тя.
— Историята за Трент Кулър. Модният дизайнер, който наскоро е фалирал. Надявам се Виктори да е прочела статията — отбеляза, кръжейки около нея.
— И защо? — попита Нико, отпивайки от чая си.
— Ще я накара да се почувства добре, задето прие онази оферта. Защото така ще бъде в безопасност — отбеляза Сеймор.
— Не съм много убедена дали Виктори иска да се чувства в безопасност.
— Всеки иска да се чувства в безопасност! И сега тя може да се оттегли от бизнеса!
