Стаята на Катрина си беше неин личен оазис. Разполагаше дори със собствена баня — лукс, който малко деца могат да си представят. Странно е как са живели хората през шестдесетте и седемдесетте — цели семейства, споделящи само една баня! Когато беше малка, Нико не бе разполагала дори със собствена стая. Бе живяла заедно със сестра си, която беше две години по-малка от нея и която беше на седмото небе, когато Нико замина в колежа и най-сетне остави стаята на нейно разположение. Двете се обичаха, разбира се, но когато бяха малки, непрекъснато се караха. Всичките й познати на нейната възраст бяха израснали с някакъв проблем в семейството — било то пияни бащи, депресирани майки, ежедневен присмех, нещастни деца. В онези години за бащите беше нещо напълно нормално, прибирайки се вкъщи, да набият децата си със сваления от панталоните си колан. Тогава никой не уважаваше децата, не ги считаше за хора — или поне не по начина, по който се отнасяха към тях сега, — а съботите и неделите обикновено бяха пълни с какви ли не домашни задължения. Например тя трябваше да коси моравата и да събира вестниците, а когато поизрасна, беше първото момиче в квартала, което разнасяше сутрешните вестници — нещо, което бе за предпочитане пред гледането на съседските бебета. Не че детството й беше много лошо, но сега никой родител на нейната възраст не би искал то да се повтори и затова държеше да осигури на децата си нещо по-добро — да се чувстват много по-обичани, много по-желани и много по-ценени, за разлика от начина, по който техните родители се бяха отнасяли към тях. Когато се замислеше за детството си, най-ярко си спомняше безкрайната литания от оплаквания на родителите от децата им, за това колко били лоши и как нямало да постигнат нищо в този живот. В резултат на това бе израснало цяло поколение възрастни без никакво себеуважение — например като сестра й, която живееше в малко провинциално градче, бе откачила на тема християнство и работеше като сервитьорка в местната пицария (и в момента водеше трети съпруг — някакъв бояджия), а на другата крайност бяха вманиачените на тема кариера, като нея самата. Решени на всяка цена да избегнат нещастието, като непрекъснато постигат нещо. Е, вероятно това не бе най-доброто разрешение на проблема, особено ако в крайна сметка не успееха да постигнат нищо. Но ако човек се трудеше достатъчно много и достатъчно добре, обикновено успяваше. А на някакъв етап от живота си си даваше сметка, че идеално разрешение няма и че най-важното е просто да оползотвориш добре времето, по възможност с нещо, което ти доставя удоволствие.
Но сега, докато изминаваше краткия път до стаята на Катрина, Нико внезапно усети страх. Ами ако стане така, че като получи поста на Майк установи, че това няма никакво значение?
Ами ако нищо няма никакво значение?
И точно в това се състоеше най-голямата загадка в живота — че нищо няма значение. Защото по отношение на щастието нямаше никакво значение дали ще получи поста на Майк или не. Да, вероятно за момент ще се почувства щастлива. Тогава защо го прави? Защо си прави целия този труд? В крайна сметка никой не я задължава. Но тя си знаеше, че, така или иначе, ще го направи, и щом седне в креслото на Майк, ще започне да драпа за още по-висок пост. Понякога това бе единственото важно в живота — ежедневното желание да вървиш напред, да преодоляваш следващото стъпало. Така да бъде.
Почука на вратата и влезе в стаята на дъщеря си.
Катрина беше облечена в училищната си униформа и гледаше някаква японска анимация на компютъра си.
— Здрасти, мамо! — подвикна тя, без да откъсва очи от монитора. — Тръгваш ли?
— След минутка — отвърна Нико. Искаше й се да каже нещо на дъщеря си, нещо вдъхновяващо или смислено, но какво?
Погледна към монитора. Катрина и приятелите й бяха вманиачени на тема японска анимация. И сега, докато наблюдаваше хиперболизираните женски образи, я осени мисълта, че японците са се придвижили един сантиметър напред в отношението си към жените, което би могло да се обобщи като мания по трансформацията на жената в същество с незаплашително сексуално подчинение. Идеалната жена според тях беше или гейша, или, както в анимацията им, кукличка, подобна на клоун, чийто външен вид е единствената й разменна валута. Нико мразеше подобно послание, при все това част от нея разбираше причината, поради която то се нравеше на толкова много хора. Да се скриеш зад външния си вид е далеч по-лесно, а за едно младо момиче подобна възможност очевидно бе примамлива.
— Нали знаеш, че има и по-добър начин на живот, а? — отбеляза Нико, като приседна зад дъщеря си.
Катрина вдигна очи от монитора и възкликна:
— Но това е само анимационно филмче, мамо! И не означава абсолютно нищо!
Ето я пак тази дума — значение, смисъл.
— Напротив, означава нещо! — натърти тя.
