— Добре де, проблемът е следният: как бих могла да бъда преуспяваща жена, когато съм с още по-преуспял от мен мъж?! Ясно е, че не мога! На твоя фон моят успех определено не се брои.
— За това ли било всичко? — подсмихна се Лин. — А аз си мислех, че всички жени искат да бъдат с милиардер! Да бъдат с мъж, който е много по-успял от тях. Нали за това са всичките ви вопли през последните двадесет години? Че преуспелите жени не можели да си намерят мъже, тъй като нямало достатъчно такива, които да са по-успели от тях, а малцината, които все пак са, не желаели да бъдат с тях? Нали голямата ви болка е, че всички преуспели мъже искат да бъдат само с куклички Барби? Та значи, на фона на всичко това, ти би трябвало да се чувстваш доволна, хлапе! Ти просто успя да грабнеш голямата печалба, а голямата ти печалба се казва Лин Бенет!
„Ама че наглост!“ — помисли си тя и го изгледа възмутено.
— Този начин на мислене е отдавна остарял, Лин! Мирише на деветдесетте години! Не познавам нито една преуспяла жена, която разсъждава по този начин! Повечето от преуспелите жени искат да бъдат с мъже, които не са чак толкова успели…
— Та да могат да си ги командват, нали?
— Нищо подобно! Защото те самите не желаят да бъдат командвани! — изтъкна тя и се облегна назад. — Неоспорим факт е, че в една връзка контролът се упражнява от онзи, който печели повече пари!
— Може и да си права — кимна Лин. — Но ако си свестен човек, никога няма да позволиш на човека, който печели по-малко, да се почувства принизен!
Тя го погледна изумено. Въпреки цялата му помпозност Лин си имаше моменти, когато буквално я удивляваше със своята порядъчност. Може би го е осъдила прибързано. В крайна сметка какво е виновен човекът, че е толкова богат?! Това не е недостатък на характера, нали така?
— Много добре те чух какво ми казваш — продължи той. — Искаш от мен да дойда в твоя свят. Тогава защо не ме отведеш в онази къщичка в провинцията, за която непрекъснато ми говориш?
— Няма проблеми! — кимна тя. — Но цялата къща е с размерите на твоята дневна. А може би и по-малка.
— Да не би да твърдиш, че аз съм сноб? — извика Лин с престорен ужас.
— Твърдя, че сигурно ще се отегчиш много бързо. Там няма нищо свястно — нямат дори нормално сирене.
— Смешна работа — поклати глава той. — Аз изобщо не мислех за сиренето.
Виктори открай време се опитваше да избегне този сценарий — да заведе Лин в своята вила в провинцията. Малката й къщурка, с размери не повече от 1 500 квадратни фута, бе нейното убежище.
Намираше се в малка паланка в северните части на щата Кънектикът, където имаше само хлебопекарна, поща, смесен магазин и бензиностанция. Въобще не беше бляскаво — не можеше да отидеш на никакви купони, нито пък на ресторант. Такива наоколо нямаше. Но именно в това беше и чарът на местенцето — по нейно мнение. Когато ходеше там, носеше стари дрехи и очила, а понякога не си миеше косата дни наред. Разглеждаше буболечките и птиците с бинокъла си и изучаваше различните видове кълвачи в околността. Къщичката се намираше в средата на имот с размери девет акра, а освен това си имаше малък басейн и езерце. Нощите се озвучаваха от квакането на жабите. За повечето хора преживяването би било адски отегчително, но не и за нея. И как да се отегчи с толкова много природа наоколо?! Но дали Лин Бенет би го разбрал? Надали. Ще пристигне, натруфен с някой от своите кашмирени пуловери за по хиляда долара, и ще развали всичко.
Но може пък точно в това да е разковничето — да види истинската Виктори и да прецени, че тя изобщо не е за него. И да я остави на мира.
Лин държеше Бъмпи да ги откара там още в петък вечер, но Виктори се възпротиви.
— Ще отидем с моята кола и освен това ще карам аз!
Лин я изгледа с едва сдържано изумление, когато тя паркира пред неговата къща своя „Пи Ти“ крузър, но не каза нищо. Иначе направи цяло шоу, докато си слагаше колана и дърпаше назад седалката си, като че ли събирайки кураж за предстоящото. А после изрече:
— Е, сигурно сега, като продадеш компанията си, ще можеш да си купиш нова кола, нали?
— Мислила съм по този въпрос — отбеляза тя и навлезе в колоната по булеварда. — Но дълбоко в себе си съм доста практичен човек. Искам да кажа, че колата е храна по-скоро за суетата, не мислиш ли? Не е никаква инвестиция, даже точно обратното — покараш я малко, и тя губи стойността си. Никога не можеш да продадеш една кола за парите, за които си я купил, за разлика например от бижутата или килимите.
— О, моят малък магнат! — ухили се Лин и се хвана за таблото пред себе си, докато тя лавираше между другите коли.
— Обичам да бъда в крачка с важните неща!
— Това е присъщо на всички жени, не мислиш ли? Едно от онези досадни правила на битието ви на жени! Защо, за разнообразие, не бъдеш в крачка с лекомислените неща?
— Нали затова се хванах с теб?! — не му остана длъжна тя.
Лин протегна ръка и започна да върти копчетата върху средната конзола.
— Какво правиш? — намеси се по едно време тя.
— Просто се питах дали има климатик в тази кола.
