Натисна бутона за изпращане и точно в този момент бе стресната от потропване по прозореца на колата й. Опърпано момиче — малко дете е руса коса, която висеше от двете страни на лицето му като слама — удряше прозореца й с букет от червени рози. Виктори я изгледа тъжно. Тези жалки деца бяха навсякъде — по улиците, в ресторантите и магазините, опитващи се да продават рози на туристите. Някои от тях бяха на не повече от пет-шест години. Ужасно! Откакто дойде тук, Виктори не престана да се пита каква ще да е тази страна, която позволява на толкова малки деца да продават разни неща по улиците — особено такава, чиито жители непрекъснато твърдяха, че обичат децата. „Типичното френско лицемерие!“ — помисли си тя и отвори прозореца. Отвън я заля силната музика от някакво парти, което очевидно се провеждаше отсреща.
— Искате ли да си купите една роза? — попита детето, а после се втренчи с благоговение във вътрешността на колата, премествайки погледа си върху разкошната рокля и огърлицата на Виктори — петнадесеткаратова диамантена огърлица, която Пиер бе уредил да й дадат назаем за вечерта.
— Разбира се! Благодаря! — кимна Виктори. После отвори миниатюрната си вечерта чанта, в която имаше петстотин евро, черната й карта „Американ експрес“, червило и компактна пудра, и подаде на детето една банкнота от сто евро.
— О, мадам! Вие сте много любезна! — възкликна момиченцето. — И сте много хубава! Вие филмова звезда?
— Не, моден дизайнер — отговори с усмивка Виктори. Колата дръпна напред и момиченцето, което се бе хванало за прозореца, хукна след нея. — Внимавай с колите! — подвикна ужасена Виктори.
Момиченцето й се усмихна — повечето от предните му зъби липсваха. А на следващия светофар вече бе изчезнало сред колите зад тях.
— Мадам — обади се господин Юло, клатейки неодобрително глава, — не трябва да правите така! Това им вдъхва кураж! Сега всички ще обкръжат колата като гълъби!
— Но те са само деца! — възкликна Виктори.
— Те са едни… как казвате вие… малки пирати? Започнат да опипват колата с мръсните си ръце, а на господин Бертьой това никак не му харесва!
Някакви петна?
— Глупости! — махна с ръка Виктори.
Ако на Пиер Бертьой не му допада, че е помогнала на едно малко момиченце, толкова по-зле за него! Тя не е негова собственост, а фактът, че е богат, не означава, че винаги трябва да става на неговото. Веднага щом си помисли това, Виктори се усмихна мрачно, спомняйки си, че точно тези думи бе използвала преди две седмици, когато скъса с Лин Бенет. „Ех, Лин… — помисли си Виктори и се загледа смръщено през прозореца. — Не беше чак толкова лош!“
И за момент й се прииска той да е тук, с нея. Да отиват заедно на голямото парти в нейна чест. Щеше да бъде приятно…
Откъде-накъде сега пък се сети за него?! Отвори чантичката си и започна да я пренарежда. Оттогава насам почти не се беше сещала за Лин. В мига, в който скъса с него, той бе изчезнал от съзнанието й, което би трябвало да бъде знак, че е постъпила правилно. И все пак защо винаги ставаше така между нея и мъжете, с които ходеше? В началото на връзката винаги й беше много приятно, интересът й беше много голям и дори на моменти си мислеше, че най-сетне е срещнала подходящия — докато един прекрасен ден не се събудеше с усещането, че се отегчава с него. Дали тя е единствената жена, която намира връзките с мъже за чиста загуба на време? Или пък причината е в това, че когато се стигне до взаимоотношения с другия пол, тя се държи по-скоро като типичен мъж, а не като жена? Загриза ядосана ноктите си. Истината бе, че точно този, последният мъж, й се бе сторил накрая малко… притеснителен.
Но кой би допуснал, че Лин Бенет може да се превърне в лепка? Та той беше един от най-преуспелите мъже на тази планета! А ето че към края бе започнала да се пита защо той не може да заприлича малко повече на Нико или Уенди, които също бяха невероятно преуспяващи, но които знаеха как да оставят другите около тях да си поемат въздух и да си гледат работата. Откакто бе напуснала най-неочаквано къщата му на Бахамите, за да отиде на срещата в Париж, Лин не я бе оставил на мира — непрекъснато й звънеше по телефона и се появяваше изневиделица в демонстрационната й зала, а после се настаняваше в офиса й, където четеше вестници и ръководеше бизнеса си по мобилния си телефон.
— Лин — бе принудена да възроптае накрая тя, когато веднъж се бе появил към четири следобед, — няма ли къде да отидеш? Нямаш ли срещи? Нямаш ли какво друго да правиш?
— Аз си го правя, скъпа! — отбеляза той, като вдигна мобилния си телефон. — Мобилен офис, забрави ли? Последна дума на техниката! Вече никой не е принуден да стои по цял ден на бюрото си!
— Модерната технология не е чак толкова полезна, колкото я превъзнасят — заяви Виктори и му отправи поглед, с който му подсказваше, че би предпочела в момента той да е на собственото си бюро.
— Здрасти, Лин! — извика весело асистентката й Клеър, влизайки в офиса.
— Здрасти, хлапе! — поздрави я и той. — Как вървят нещата с онзи новия?
Ама че работа!
