Знаеше, че поема огромен риск, разбира се. Но животът е пълен с рискове. Отначало се притесняваше, че „Би & Си“ тайно планират да й отнемат марката и личното й участие. Подобни неща се случваха непрекъснато в модната индустрия — десетки легенди разказваха за дизайнери, изгубили компаниите си, когато се осмелили да продадат марката си на някой конгломерат. Сделката беше потенциално фаустовска — накрая се оказваш с торба, пълна със злато, обаче губиш правата над собствената си марка, както и способността си да изкарваш нови пари. Едно от условията в договора й с „Би & Си“ гласеше, че щом се подпише и стане една от тях, няма право да основава друга компания. От друга страна, само от мисълта, че ще прави висша мода, очите й засветиха като коледни лампички. Висшата мода беше мечтата на всеки дизайнер, но само шепа от тях получаваха шанса да опитат, а какво остава — да се развият в нея. Висшата мода беше върховната точка, мястото, където модата се срещаше с изкуството и се разделяше с търговията. И така, след седмици наред срещи и разговори с Уенди и Нико, Виктори реши, че си струва да поеме този риск. Логиката й на разсъждение гласеше, че щом от „Би & Си“ искат от нея да работи висша мода, значи се нуждаят от нея.
Засега все още не бе подписала официално договора, но се готвеше да го направи — в края на седмицата, когато се върне в Париж. В сряда сутринта трябваше да лети за Флоренция, където щеше да посети три семейни текстилни фабрики, които бяха толкова ексклузивни, че само за да влезеш, ти бяха необходими много специални връзки. А в петък сутринта трябваше да се върне в Париж.
Междувременно Пиер бе настоял да отскочат до Кан за уикенда на откриването на филмовия фестивал. Бе организирал парти в нейна чест на своята тристафутова яхта, към която в момента тя пътуваше, и където се надяваше в крайна сметка да пристигне — стига да успеят да се измъкнат от проклетото задръстване.
Булевард „Кроазет“ беше пълен с петнадесетметрови билбордове, възхваляващи различните филми, участници във фестивала. Точно над главата си Виктори зърна билборда на летния блокбастър на Уенди — някакъв футуристичен трилър на име „Умирай трудно“. Веднага се изпълни с чувство на гордост за приятелката си — Уенди се справяше страхотно. Или поне в кариерата. „Петнистото прасе“ току-що бе получил два „Оскара“, а после Уенди й бе споделила, че всичко щяло да бъде страхотно, ако мензисът й не бил тръгнал точно в момента, в който стъпила на червения килим, та после трябвало да прекара цялата вечер в натъпкване на тоалетна хартия в бикините си. На Нико и Виктори тази картинка се стори доста смешна и сигурно и самата Уенди щеше да я възприеме като такава, ако не бяха проблемите й с Шейн. Стореното от него беше отвъд всякаква човешка логика, но хубавото бе, че Уенди се справяше удивително добре. Беше натъпкала цялото си котило в хотел „Мърсър“, а след като зърна с очите си какво става там, Виктори реши, че приятелката й няма начин да не полудее. Но тя така и не се оплака. Нито веднъж. Не се разкрещя дори когато Тайлър изля сока си на килима, при това нарочно — защото искал боровинков сок, а не портокалов.
— Хей, какъв е проблемът, миличък? — бе извикала Уенди и го бе прегърнала. — Уплашен ли си?
Тайлър беше кимнал, а майка му му беше казала, че всеки човек се плаши от време на време, и че това било напълно нормално. После лично бе попила петното от килима и се бе обадила на рум сървис за чаша боровинков сок.
— Извинявай, Уенди — й бе прошепнала тогава Виктори, — но ако бях на твое място, сигурно щях да се разкрещя!
— Дълбоко се съмнявам — бе отговорила Уенди. — Когато става въпрос за собствените ти деца, нещата стоят съвсем различно, повярвай ми!
Всички й го повтаряха и Виктори понякога си казваше, че може би е точно така. Но все още не държеше да го изпита на собствен гръб.
Отново вдигна очи към билборда на Уенди. Приятелката й трябваше да пристигне в Кан във вторник сутринта за премиерата на филма си, която щеше да бъде същата вечер. Тя също щеше да отседне в „Отел дю Кап“ и си бе запазила апартамента точно до този на Виктори. Двете смятаха да отворят свързващата врата и да си изкарат два дена почивка заедно. Скъпичка почивка, вярно, но както самата Уенди бе изтъкнала, тези дни били единственото хубаво нещо, което й предстояло за седмици напред.
Да, ще се забавляват добре, бе се съгласила Виктори. Сега тя извади мобилния си телефон и изпрати на Уенди текстово съобщение:
„Отивам на парти. В момента минавам покрай твоя билборд в Кан. Фантастичен е! Поздравления! Нямам търпение да те видя!“
