Три часа по-късно двамата със Селдън пътуваха с товарния асансьор към неговия таван, след като се бяха разходили до река Хъдсън и обратно. За първи път от седмици наред тя бе успяла да се поотпусне мъничко и да забрави за Шейн и неговите страховити искания. Толкова бе странно и вълнуващо да се разхождаш в неделя сутрин с мъж, който не ти е съпруг, и да се държите като двойка — да се отбивате по магазините и да спирате за още една чашка кафе! Уенди бе купила рокличка за Клоуи, плюшен динозавър за Тайлър (който, между другото, бе избран от Селдън) и ново яке за Магда. И през цялото това време те не престанаха да разговарят, като че ли и двамата си даваха сметка, че когато млъкнат, ще трябва да се разделят. И когато пак стигнаха Западен Бродуей, тя сведе поглед, защото не й се искаше да си тръгва, но не знаеше какво да направи, а той беше казал: „Искаш ли да разгледаш моя таван? Тъкмо ще ти дам номера на моя агент по недвижимите имоти!“
— Прекрасна идея! — кимна тя облекчено и настроението й отново се върна.
— Трябва обаче да те предупредя, че не ме бива много по вътрешното обзавеждане…
— Мен също — отговори тя и го погледна крадешком.
Той също я гледаше и двамата побързаха да отвърнат погледи, крайно притеснени. Всичко, което искаха да знаят, беше в тези разменени погледи. И то гласеше: „Искам да правя секс с теб, веднага! И се надявам, че ти също го желаеш!“ Не й се беше случвало да преживее подобна размяна на погледи години наред — откакто все още не беше омъжена, което ще рече, преди повече от дванадесет години. Странно как всичко се връщаше отново — пресъхването на устните, топката в стомаха, омекналите колене… Страхът и възбудата от перспективата да попаднеш в непозната територия… Ново тяло, нов пенис, както и надеждата, че актът няма да се превърне в разочарование…
Направи гримаса.
— Нещо не е наред ли? — попита Селдън.
— О, не! — побърза да го успокои тя. — Всичко си е наред!
— Да не би да се притесняваш за децата си?
Боже, това изкачване с асансьора нямаше край! Беше забравила старите асансьори.
— За тях винаги се притеснявам — отвърна тя. — Но знам, че са добре. Шейн ще ги доведе чак в пет следобед.
Ето че го бе направила! Практически го бе уведомила, че разполага с още четири часа, за да му се отдаде.
— Какво прави Шейн с тях по цял ден? — попита Селдън.
— Води ги до конюшните — голямата ми дъщеря си има пони… Понякога ги води в парка или на рожден ден на някое хлапе.
— И може да се грижи съвсем сам за тях? — възкликна удивено Селдън.
Уенди кимна и отбеляза:
— Като човек е голям гадняр, но като баща е ненадминат. За съжаление!
Вратите на асансьора най-сетне се отвориха и двамата излязоха в голямо фоайе със стъклена стена, изградена от зелени блокчета. На пода имаше бежов ориенталски килим.
— Много е приятно — заяви предпазливо Уенди.
— Още не си видяла нищо — каза той и бутна една врата, скрита в стената, зад която се откри огромно празно пространство. Таванът на Селдън беше доста по-голям от нейния, но иначе не я беше излъгал — не го биваше много по вътрешното обзавеждане. В средата на голямата стая имаше дълга дървена маса с осем стола. До остъклената стена се виждаше самотен диван, пред който бе поставена стъклена масичка за кафе. И това бе всичко. Уенди не знаеше какво да каже.
— Доста е…
— Самотно, нали? — отбеляза Селдън, като се запъти към кухнята. — Непрекъснато си казвам, че трябва да си купя някои мебели или най-малкото да си наема вътрешен дизайнер. Но нали знаеш как става? Непрекъснато си зает с нещо по-важно и все отлагаш и без да се усетиш, са минали две години!
— А легло имаш ли? — попита Уенди.
— Виж легло имам. Както и широкоекранен телевизор. Всичко е в спалнята. Гледам всичките си програми в леглото.
Тя го последва в кухнята. Стъпките й отекваха по голия дървен под. Никога не си беше представяла, че Селдън Роуз — агресивният, преуспяващ директор от развлекателния бизнес — живее по този начин. Но човек никога не може да бъде сигурен, че познава някого, докато не го опознае наистина. Вероятно сега той смята, че е поел огромен риск, като й показва апартамента си. И сигурно й вярва достатъчно, че няма още утре да започне да разнася клюки из целия „Сплач-Върнър“ за необзаведения му апартамент. Представи си го как лежи в леглото си съвсем сам, облечен само по халат, стиснал дистанционното в ръка, и гледа новите кадри от своите ежедневни телевизионни програми. В тази мисъл имаше нещо много тъжно и мило. Но странното е, че тя го разбираше перфектно.
— Тук имам една бутилка шампанско — подвикна той, докато отваряше вратата на хладилника. — „Кристал“. Виктор ми го подари миналата година.
— И още не си го изпил? — попита тя, като се приближи зад него.
— Вероятно съм чакал някой специален случай — отговори той и се обърна с бутилката в ръка, но толкова рязко, че двамата се сблъскаха.
— Съжалявам — изчерви се тя.
— А аз — не! — отсече той и най-неочаквано се приведе и започна да я целува страстно.
