Беше един от онези моменти, когато бентът на дълго сдържаните емоции най-сетне се пропуква и всичко започва да се излива на талази. Двамата не бяха в състояние да се откъснат един от друг. Селдън спря само толкова, колкото да остави бутилката. Като продължаваха да се целуват, те започнаха да се събличат, а Селдън я избутваше през стаята към дивана.
— Гърдите ми… — прошепна тя. — Коремът ми… Родила съм три деца…
— Гърдите ми… — прошепна тя. — Коремът ми… Родила съм три!
— Изобщо не ми пука — прошепна възбудено той.
Час по-късно все още правеха любов, когато тя чу, че телефонът й звъни. Неочакваният звук отекна като камбана в празното пространство.
— Телефонът ми… — прошепна тя.
— Трябва ли да го вдигаш?
— Не знам…
Телефонът спря да звъни, а след няколко секунди се появи знакът за текстово съобщение.
— Може би е добре да го провериш — отбеляза Селдън и се претърколи настрани. — Няма смисъл да се изнервяш излишно.
Тя стана от леглото му, където в крайна сметка се бяха оказали, и тръгна гола към дневната, където бе оставила чантата си на масата. Извади го и го включи.
— Мамо, къде си?! — чу тя дрезгавият, обвинителен шепот на Магда, който я накара да изтръпне от ужас. — Къде си, за бога?! Всички имаме пъпки! Всички сме болни!
Проклет лъч ярка слънчева светлина заструи през огромните френски прозорци, преплува леглото на Виктори и се озова точно върху лицето й, като я накара да отвори стреснато очи.
Тя седна изплашена, а после автоматично се отпусна назад и простена. Чувстваше главата си като циментен блок, пресован в менгеме.
Толкова ли е пияна наистина?
И защо щорите на прозорците са вдигнати?!
Хммм. Вероятно ги е вдигнала тя, когато снощи се е прибрала в стаята си. Сега, като се замисли, си спомни, че наистина излиза на балкона и наблюдава морето, лунната пътека и вълничките, които се разбиваха в брега. Но най-яркият й спомен беше някаква реплика: „Не е чак толкова по-хубаво от Хамптънс, ако питаш мен! Обаче французите, като типични сноби, си го превъзнасят!“ Кой бе изрекъл това? Не и Пиер… Може би Лин Бенет? Снощи наистина ли видя Лин? Лицето му изплува в съзнанието й, наред с много други лица, като албум от гимназията. Представи си го с официален смокинг, ухилен до уши.
Пак се изправи рязко в леглото си. Не беше Лин. Беше онзи актьор, френската филмова звезда, с която се беше запознала… В хотела… Късно през нощта… Странно, че и французите си имат своите филмови звезди… Този конкретно имаше доста голям нос, въпреки че й се стори млада филмова звезда. Надяваше се да не би по някакъв странен начин да е преспал в стаята й. Подобни неща й се бяха случвали и преди — събужда се и открива разни хора, заспали по фотьойлите или на пода, а веднъж дори бе открила един тип във ваната си. Но това се бе случило в Лос Анжелис — а там такива изпълнения си бяха нещо нормално.
Изпълзя до ръба на леглото и огледа стаята. Доколкото можеше да прецени, не се забелязваше ничие нежелано присъствие. Виктори приседна обратно, като въздъхна облекчено. И все пак около спомена за онзи млад французин имаше нещо неприятно. Да не би да е спала с него? Или пък да го е обидила? Като че ли си спомняше как обсъждаше носа му, че е много по-голям от нормалното, и как, ако бил американски актьор, досега хиляда пъти е трябвало да мине през пластичен хирург, за да го подкъси. Това ли е причината за необичайното й чувство за вина? От друга страна, не беше възможно един французин да се почувства обиден от коментари по повод носа си. Французите като че ли се гордееха с подобните си на хоботи израстъци, като изтъкваха, че те имали много и разнообразни приложения, които американците просто били прекалено задръстени, за да проумеят.
Хмммм. Най-добре да пийне кафе. Кафето може би ще й избистри ума.
Вдигна телефона и поръча на френски:
— Кафе с мляко, ако обичате!
— Добро утро, мадам! Много съжалявам, но рум сервисът ще се забави с около час!
— Един час?! — възкликна ужасено тя. — За чаша кафе?!
— Точно така, мадам. Тази сутрин сме много заети.
— Но какъв е този хотел?! — извика отчаяно тя. — Нямате чак толкова много стаи…
— Ресторантът ни е много хубав за закуска, мадам! Много приятен! С изглед към морето!
— Всичко е с изглед към морето — отбеляза тя и въздъхна раздразнено. — И бихте ли предали на всички, ако обичате, да престанат да ме наричат „мадам“?! Аз не съм омъжена!
И с тези думи тя тресна слушалката и приседна бясна на леглото. За две хиляди долара на нощ човек би предположил, че на сутринта ще може да получи чаша кафе в стаята си!
Господи, главата й! Наистина не се чувстваше добре! И за това си имаше основателна причина. Първо беше партито на яхтата на Пиер, където шампанското със сигурност е било повече от достатъчно (но пък какво от това — имаше достатъчно поводи за празнуване!), а после, когато се бе върнала в хотела, тя бе продължила да си пие, защото… защото внезапно се бе оказало, че няма какво повече да празнува.
