Олеле! Онази сцена на яхтата! Внезапно бе залята от твърде обезкуражителен спомен за изражението на Пиер Бертьой — разкривено от гняв, нали? Какво ли е казала, че го е ядосала толкова много? Може пък да не е бил ядосан на нея. Може да се е ядосал на някого другиго. Едва сега започваше да осъзнава, че Пиер е от онези богаташи, които понякога изпадат в доста гадни състояния. Но пък бе много възможно той също да не си спомня нищо от снощи.
Звънецът на вратата иззвъня и тя подскочи стреснато. Стана и отиде да отвори. Вероятно рум сервисът в крайна сметка се е раздвижил. Отвори вратата с надежда, но се оказа, че е само някаква камериерка, държаща вестниците и купчина хавлиени кърпи и гледаща я доста неодобрително.
— Мадам! — изрече тя, вирна надменно нос и подаде вестника на Виктори.
„Какъв й е проблемът на тази?! — помисли си Виктори. — Тези френски старици са много странни!“ Камериерката се запъти към банята и веднага пусна водата. Виктори се върна на леглото си и започна да преглежда вестниците. Във Франция към модните дизайнери се отнасяха така, както към филмовите звезди, така че вестниците бяха отразили достойно партито в чест на Виктори, провело се на яхтата на Пиер, омесвайки детайлите в бляскав декадентски стил. Роби Уилямс бил пял (но само две песни, които не бяха хитове), гостите били пили „Дом Периньон“ и консумирали хайвер от белуга (това беше вярно), Джени Кадин също присъствала (но си тръгнала само след половин час, като заявила, че била уморена), както и принцовете Уилям и Хари (които би трябвало да са на училище според Виктори). „Да живее Виктори!“ — гърмеше водещото заглавие на един от вестниците, точно над снимката й как танцува на една маса.
„О, господи!“ — помисли си тя и се вторачи в снимката. Беше вирнала единия си крак във въздуха и като че ли бе изгубила обувката си. Нищо чудно, че камериерката я гледаше толкова неодобрително. Да, не е особено професионално да танцуваш без една обувка, особено върху маса. Но нали все пак някой трябваше да го направи! И от онова, което успя да схване с лошия си френски, Виктори разбра, че партито е било феноменален успех. Може би в крайна сметка няма за какво да се притеснява.
Но после в съзнанието й отново изплува Пиер и неговото бясно изражение. Задната част на яхтата бе превърната в дискотека, включително с бляскавите диско лампи, и на някакъв етап тя си спомни, че зърна Пиер да се измъква тайно върху мека възглавничка, но попада под обстрела на фотографите. Пиер беше хубав мъж, но не и когато е бесен. Лицето му се бе свило като преварен картоф. Може би някой ще трябва да му обърне внимание на този факт.
Главата й започна да пулсира. Нямаше никакъв друг избор, освен да слезе в ресторанта, където цените бяха ужасно надути — нищо чудно да й искат двадесет долара за чаша кафе. Приближи се нестабилно към гардероба, откъдето измъкна бельо и панталони. После отиде в банята да си измие зъбите и започна да се усмихва многозначително на камериерката, която най-сетне схвана посланието и излезе. После Виктори се погледна в огледалото. Маската й за сън бе пропълзяла върху главата й като гъсеница и сега косата й стърчеше като грозна перука.
Намокри я, но тя отново щръкна. Върна се в спалнята и върху един стол зърна захвърлено дълго бяло копринено шалче. На кого пък е това нещо? Очевидно бе мъжко — от онези, които някои мъже обичат да носят със смокинга си. Вдигна го и й се стори, че долови аромата на френски одеколон. Погледна се в огледалото и се смръщи, докато завързваше шала около главата си. Най-важното в случая бе, че този мистериозен мъж бе имал приличието да се измъкне много преди тя да се събуди, като по този начин е спестил и на двама им сутрешното неудобство.
Огледа стаята. Върху бюрото забеляза чифт огромни черни слънчеви очила. И те не бяха нейните. Сложи ги, обърна се към прозореца и погледна слънцето, а после излезе. „Добре де, каквото ще да се е случило снощи, поне днес денят е прекрасен!“ — помисли си тя. Беше неделя и тя нямаше никакви планове. Може пък просто да поседи край басейна. Там със сигурност ще срещне някой познат, така че накрая може и да се окаже с покана за обяд. Сложи ръце на ушите си. Тези мраморни стълби бяха прекалено шумни! Защо не вземат да ги застелят с килими?! Звукът от съприкосновението на обувките й с мрамора отекваше като изстрели от пистолет. И ето че портиерът вече я гледа намръщено. Излезе иззад бюрото си и се приближи.
— Мадам, имам нещо за вас! — каза той и й подаде часовника. Тя го погледна объркано, питайки се как е възможно ръчният й часовник да се окаже при портиера. Той се приведе и заговори тихо: — Доколкото знам, изгубили сте го снощи. На покер! Джентълменът, който го спечели, държеше да се увери, че часовникът ще ви бъде върнат!
Покер ли?!
— Благодаря — отвърна тя. Сложи си часовника и се усмихна накриво.
— Добре ли сте, мадам?
— О, да! Напълно! Не бих могла да бъда по-добре — отговори Виктори и след кратка пауза добави: — А мъжът…
