Виктори поклати глава. Не трябва да си позволява подобни размисли. Никой не идваше в Ню Йорк, за да се провали. Всички пристигаха тук, за да успеят. Та нали и преди е била многократно на ръба на провала и всеки път страхът, който съпровождаше подобна перспектива, я бе карал да работи още и по-упорито. Но някога това като че ли нямаше чак такова значение — тогава нямаше какво толкова да губи. Затова сега беше наложително да се хване в ръце и да си стъпи на краката. Беше наложително да не губи разсъдъка си. Трябваше да запази спокойствие и да продължи напред, сякаш нищо не се беше случило и сякаш не е била съкрушена — да си внуши, че всичко ще се нареди.
Беше длъжна да се обади на господин Икито. Но какво да му каже?
Не можеше да позволи работата й да й бъде отнета и да бъде преправена от някой друг, като че ли Виктори е някакъв посредствен холивудски сценарист. Не можеше да позволи някой да си играе с нея по този начин! Защото, ако плъзне мълвата, че японската линия не е нейно лично дело, тя завинаги щеше да изгуби репутацията, която толкова дълго беше градила. В Ню Йорк никой не уважаваше дизайнери, които позволяват на други хора да им рисуват моделите — това се смяташе за измама, така че всеки, който прибягваше до чужда помощ, веднага биваше изключван от кръга на истинските дизайнери. Това беше границата, която Виктори никога не можеше да си позволи да прекрачи. Това беше въпрос на чест, а в един свят, където във всички браншове честта вече се счита за анахронизъм, човек е длъжен да отстоява със зъби и нокти малкото останали истински неща.
Загубата на отвъдокеанските постъпления би се превърнала в сериозно предизвикателство за компанията й, но тя знаеше, че ще го преживее. Ще се появи нещо друго. Така че господин Икито или трябва да приеме моделите й, или да забрави за тях. Ни повече, ни по-малко. И точно това трябваше да му каже още тогава.
Вдигна слушалката на телефона, за да му се обади, и точно в този момент погледът й падна върху наградата „Пери Елис“, изложена гордо в средата на полицата над камината. Тази награда я накара да поразмисли. „Но това е проклятието! — помисли си стреснато. — Проклятието най-сетне е успяло да ме достигне!“ Наградата „Пери Елис“ бе най-престижната в модната индустрия и всички дизайнери копнееха за нея. Даваше се на всеки две години на най-обещаващия млад дизайнер в памет на Пери Елис, който бе починал от СПИН в края на 80-те години на XX век. Спечелването на тази награда осигуряваше на младия дизайнер бляскава кариера, катапултирайки го право под светлините на прожекторите. Но се носеше мълва и за някаква особена, тъмна страна — няколко от спечелилите тази награда по-късно се бяха провалили. Като една от малцината жени, носителки на тази награда, Виктори обичаше да се шегува, че полът й е помогнал да надживее проклятието. Но може и да не беше така. Пред очите й внезапно изникна нишката на бъдещето й. В момента се намираше от обратната страна на върха и се спускаше стремглаво. Следващите два сезона щяха да донесат същите резултати като пролетния, поръчките от магазините постепенно ще спаднат, хората ще спрат да купуват дрехите й и само след година и половина тя ще бъде разорена, ще се озове на улицата и ще бъде принудена да се върне обратно в родния си град — неомъжена и напълно провалила се, на четиридесет и три…
Телефонът в ръката й внезапно иззвъня и тя подскочи стреснато. Женският глас от другия край на линията и беше напълно непознат.
— Виктори Форд? — попита непознатата.
— Да, аз съм — изрече предпазливо Виктори, опасявайки се, да не би да е попаднала на някой търговец от теле маркетите.
— Здравейте! Обажда се Елън от офиса на Лин Бенет! — Направи пауза, за да й предостави време да асимилира информацията, че я търси не кой да е, а милиардерът Лин Бенет. Виктори едва успя да сдържи смеха си. Откъде-накъде пък ще я търси точно Лин Бенет?! — Знам, че е съвсем неочаквано за вас, но господин Бенет се питаше дали бихте приели да се срещнете за по едно питие следващия четвъртък в шест вечерта?
Този път Виктори вече не успя да се сдържи и се изхили. Какъв ще е този мъж да кара секретарката си да му урежда срещите?! От друга страна, не трябва да прибързва със заключенията. Вероятно не става въпрос за интимна среща. Двамата с Лин Бенет се бяха срещали няколко пъти, но досега той не й бе обръщал никакво внимание.
— Може ли да попитам защо? — обърна се тя към секретарката му.
— Ами… — изрече притеснено Елън, при което сърцето на Виктори веднага се изпълни със съчувствие към нея, — мисля, че той всъщност иска да ви опознае. Единственото, което ми е известно, е, че той ми поръча да ви се обадя и да разбера дали бихте желали да се срещнете с него!
