Виктори се замисли. Никога не се бе интересувала от богаташи от типа на Лин Бенет, пък и знаеше, че не е от онези жени, които подобни мъже харесват. Беше прекалено пряма, за да играе играта, която се изискваше за случая — ласкателства и мили очички, пък и никога не й беше допадала мисълта, че отговорът на женските проблеми се крие в парите на богаташите. От друга страна, фактът, че Лин Бенет си прави труда да я търси, може и да означава, че той е по-различен. Така че не би й навредило да бъде любезна с него, особено предвид настоящето й положение.
— За мен ще бъде удоволствие да се срещна с него, но точно следващия четвъртък трябва да присъствам на предпремиерата на биеналето „Уитни“ — отговори тя. — Нямам представа дали Лин Бенет обича изкуството, но…
— О, направо го обожава! — възкликна с осезаемо облекчение Елън. — Той притежава една от най-богатите колекции в света!
Виктори се усмихна на собствената си несъобразителност. Разбира се, че Лин Бенет ще „обожава“ изкуството! Та той е милиардер, нали така?! А първото нещо, което правят мъжете, когато се сдобият с пари (след като си хванат за гадже някой супермодел, естествено), бе да си купят малко изкуство и култура. Един вид шлифоване на ръбовете.
Когато затвори телефона, Виктори установи, че доброто й настроение се завръща. Вниманието на Лин Бенет бе недвусмислен знак за предстояща промяна. Интуицията й подсказваше, че я очаква нещо ново и много вълнуващо. Вдигна брадичка, изгледа самоуверено телефона и набра Япония.
Виктори разгъна салфетката си и огледа със задоволство ресторанта.
Макар пролетната й колекция да не бе особено успешна, все пак бе страхотно да си отново в Ню Йорк, където жените могат да бъдат такива, каквито са. Където могат да бъдат абсолютно прями, да заявят: „Искам това и това!“, и никой да не гледа на тях като на антихристи, нарушаващи някакъв железен закон — светая светих на женското поведение.
За разлика от нещата в Япония.
— Госпожице Виктори, вие в никакъв случай не казва „не“ на моето предложение! — бе изтъкнал на няколко пъти господин Икито, когато му бе звъннала по телефона. — Вие жена! Вие трябва слушате онова, което казват мъжете! Мъжете винаги знаят най-добре!
И ето, че накрая бе принудена да се предаде — да се съгласи да отложи решението си за някой друг ден. Което беше адски вбесяващо.
— Скъпа, просто трябва да принудиш магазините да приемат моделите ти! — бе изтъкнал приятелят й Брайън Бръмли, когато й се бе обадил, за да я успокои заради унищожителните критики по медиите. — Не им позволявай да те командват! Ти си тази, която трябва да командва! Просто им заповядай какво да правят, за бога!
Е, да, на Брайън му беше лесно да дава съвети. Самият той беше много търсен моден дизайнер, но освен това притежаваше два огромни плюса — беше мъж, при това гей. И известен със своята необузданост. Хората се страхуваха от него. Докато от нея като че ли никой не го беше страх.
По-добре да не мисли повече по този въпрос. Не и точно сега, когато се канеше да обядва с двете си най-добри приятелки в „Майкълс“. Въпреки всички приливи и отливи на съдбата Виктори никога не бе съжалявала за живота си в Ню Йорк и все още бе в състояние да изпита наслада от факта, че се намира в този ресторант. Вярно е, че тук цените бяха абсурдно надути и мястото излъчваше същия снобизъм и интригантски дух като гимназиално кафене, ала когато една жена престане да оценява сладките, дребните глупости на живота, значи вече се е превърнала в износена дърта чанта. И няма защо да се чуди защо хората са престанали да отговарят на обажданията й.
Виктори бе пристигнала първа на уговорената им среща, затова сега реши да се възползва от възможността и да огледа добре сцената. „Майкълс“ изпълняваше ролята на скъпарска столова за градските представители на елита и за кандидатите за членство в него. Някои от тях дотолкова се бяха пристрастили към обществените бързеи и течения, че обядваха тук всеки ден, сякаш ресторантът бе някакъв ексклузивен кънтри клуб. Ако човек държеше да напомни на хората, че съществува, трябваше да се появи в „Майкълс“. Мълвата твърдеше, че клюкарските вестници плащат на определени сервитьори, за да им докладват кой с кого е обядвал и за какво са си говорили. А „най-горещите“ маси бяха удостоени с номера от едно до десет. Сега Виктори се намираше на маса номер две, вероятно защото щеше да обядва с Нико О’Нийли и Уенди Хийли (самата тя бе прекалено скромна относно собствената си значимост, за да добави и своето име към списъка).
