„Най-голямата ми сигурност е да знам, че счетоводните ти книги са в пълна изправност!“ — бе отговорила Марша. Тя не обичаше промените и Виктори си даваше сметка, че може да мине и по-тънко със заплащането й. Но като собственик бе напълно убедена, че когато става въпрос за работници и служители, получаваш точно толкова, за колкото си плащаш, а и всеки човек заслужава да бъде оценен по достойнство. Марша изкарваше по сто хиляди долара годишно плюс пет процента от печалбите.
— Мисля, че се очертава голям проблем — изрече Виктори, като се отпусна на малкия сгъваем метален стол пред бюрото на счетоводителката си. Марша би могла да вземе и по-голям офис, с по-красива мебелировка, обаче тя си го харесваше такъв — евтин и притеснителен, защото по този начин се спасявала от чести гости.
— Аха! — кимна Марша и извади дъвка от най-горното чекмедже на бюрото си.
— Мамка му! — пошепна Виктори. — А аз тайничко се надявах да ми кажеш, че всичко е само в главата ми, да ме успокоиш и да отбележиш, че всичко ще бъде наред!
— Да, в главата ти е — отвърна Марша, като задъвка енергично. — Защото познаваш тази материя не по-зле от мен самата. — Набра нещо на клавиатурата и продължи: — Ако лицензите от Япония са същите като миналата година, всичко ще бъде наред. Но продажбите от нашите универсални магазини са спаднали с петдесет процента в сравнение с миналогодишните!
— Олеле! — възкликна Виктори.
— Боли, нали? — кимна Марша. — Копелета! Та значи, това ни връща точно там, където бяхме преди три години.
— Ами ако и в Япония всичко пропадне?
— Няма да стане особено приятно — отговори счетоводителката. — Миналогодишните ни печалби оттам възлизат на два милиона и петстотин и седемдесет хиляди долара. Надали някой би искал да загуби подобна цифра!
— Копелета! — отбеляза този път шефката й. Марша я изгледа въпросително и Виктори почувства, че й прилошава.
— Е, има и добри новини — кимна благосклонно счетоводителката. Глътна дъвката си и извади нова лентичка. Марша поглъщаше дъвките като истинска храна и Виктори потреперваше само при мисълта какво ли представляват червата й. — Помниш ли аксесоарите, дето направи миналата пролет, за безмитните магазини? Те вървят много добре! И чадърите, и ботушите за дъжд, и ръкавиците! Засега печалбите ни от тях възлизат на двеста осемдесет и девет хиляди долара, а доколкото знам, още най-малко пет месеца ни очаква такова гадно зимно време.
— Боже, чадърите и ботушите! — изуми се Виктори. — Кой би помислил!
— Това са точно онези неща, от които човек винаги се нуждае и които винаги забравя да си вземе на път. Освен това готините чадъри се намират действително много трудно!
Виктори кимна, примигвайки леко на думата „готини“. Ще се отърве ли някога от тази дума? „Виктори Форд е много готино дете!“ — бе написала учителката й от детската градина в първия й бележник. Думата я преследваше през целия път от Илинойс до Манхатън. „Готино! Готино! Готино!“ — гласеше заглавието на първото й интервю за списание „Уименс уеър дейли“. Така и не успя да се отърси от това определение.
„Готино значи“ — помисли си отвратено тя. С други думи, не е заплашително с нищо. Приятно, но не достатъчно добро, за да бъде прието на сериозно.
— Пролетната колекция обаче не беше готина — каза на глас тя.
— Така е. Не беше — съгласи се Марша и я погледна право в очите.
— Какво всъщност мислиш за нея? Ама наистина! — попита Виктори, макар въобще да не й беше приятно, че се налага да издава неувереността си.
— Мисля, че е… различна — отговори неопределено счетоводителката. — Но искаш ли да чуеш истината? — Тук глътна и втората си дъвка. — Дългите поли не са особено удобни. Особено ако ти се налага да се качваш в метрото всеки божи ден!
Виктори кимна. Завладя я усещане за вина. Опитвайки се да направи нещо по-различно, беше предала всички — ето че дори и лоялната Марша бе леко разочарована от нея.
— Благодаря ти все пак! — кимна и се изправи.
— Какво смяташ да правим сега? — попита Марша.
— Все ще измислим нещо — отговори Виктори с доста по-голяма доза самоувереност, отколкото чувстваше. — Винаги успяваме да измислим!
И се запъти към своя офис.
Личното й работно място се намираше на един слънчев ъгъл в предната част на сградата, с изглед към Седмо авеню. Беше доста шумно, но светлината бе в изобилие. Вътрешният дизайн беше напълно утилитарен — огромно бюро в класически стил и дълга, тясна библиотечна маса, върху която Виктори рисуваше скиците си. Върху една от стените имаше коркова дъска, където забождаше модели в различни фази на завършеност. В центъра на кабинета бе разположен единственият й реверанс пред блясъка — четири стола в стил арт деко от една богаташка къща в Палм Бийч, тапицирани в бяла кожа и обгръщащи масичка за кафе от ковано желязо и стъкло. Масичката беше затрупана догоре с вестници и списания. Най-отгоре се мъдреха два огромни плика, върху които със сребрист маркер бе изписано името й.
Виктори простена и се отпусна върху един от столовете. Разкъса първия плик.
