Вътре имаше няколко скици, нарисувани върху дебела бяла хартия. Прегледа ги бързо, а после ги хвърли върху купа на масата. Отпусна се назад в стола и закри лицето си с ръце. Както и беше очаквала, произведенията на госпожица Мацуда бяха пълен боклук.
Свали ръце и се вторачи във втория плик. Сребристият надпис внезапно й се стори заплашителен. Обърна плика, за да не й се налага да гледа надписа, и го разкъса.
Тези бяха още по-лоши и от първите! Беше прекарала почти целия си живот в разглеждане на дизайнерски скици, в анализирането им, опитвайки се да установи къде точно не се получава и как чрез промяна на пропорциите с няколко милиметра би могла да постигне нещо по-добро и по-приятно за окото. И сега й бяха необходими само две секунди, за да прецени, че рисунките на госпожица Мацуда са пълен провал.
Остави скиците върху купчината на масата и се изправи, цялата трепереща от гняв. Та това си беше истинска обида! Момичето нямаше никакъв талант, а в стремежа си да копира стила й бе заимствала характерните й детайли, превръщайки ги в пародия. Това е! Госпожица Мацуда бе взела решението вместо нея. Още преди много години Нико бе казала на Виктори нещо, което тя никога не забравяше: „Когато става въпрос за бизнес, запомни едно. Щом се събудиш сутрин, трябва да можеш да се гледаш спокойно в огледалото! Номерът е, разбира се, да си дадеш сметка какво можеш и какво не можеш да толерираш в поведението си!“ И сега, когато отново се вгледа в боклуците на госпожица Мацуда, Виктори проумя, че по никакъв начин не би могла да се погледне в огледалото, ако знае, че всички тези модели се продават свободно по света, при това носещи нейното име.
Та тя никога не би направила нещо толкова ужасно!
Така. Значи ще каже едно-две нещица на господин Икито. И без това й писна от обидното му отношение. Ако иска, би могъл да си опита шансовете с пролетната й колекция, ако пък не, ще си гледа магазините на Виктори Форд с празни рафтове.
Погледна часовника си. В Токио беше около един през нощта — прекалено късно, за да звъни. Пък и господин Икито не беше единственият й проблем. Универсалните магазини — нейният хляб и сол за последните двадесет години — като че ли също се обръщаха срещу нея.
За миг си представи как се обажда поред на всички в модния бранш и им вдига грандиозен скандал, но знаеше, че, когато си жена, гневът не е сред полезните средства в бизнеса. Ако позволи на хората в нейните среди да разберат колко я боли, колко е ядосана и притеснена заради лошия прием на последната й колекция, всички ще решат, че е изчерпана и затова мрази света. Само неудачниците се оплакват от провалите и лошия късмет, като обвиняват всичко друго и всички други, с изключение на единствено виновните — себе си.
Приближи се до корковата дъска и заоглежда оригиналните скици на пролетната си колекция. Въпреки унищожителните отзиви на критиците обаче тя все още смяташе, че те са красиви, смели, оригинални и нови. Защо и останалата част от света да не може да види това, което виждаше тя? „Виж какво, Вик — бе й казала Уенди по време на обяда, — същото нещо съм виждала хиляди пъти, случващо се на режисьори, актьори и сценаристи. Щом веднъж човек стигне до някакъв връх светът решава да го сложи в кутийка и да му лепне етикет. А ако се опита да направи нещо по-различно, веднага се превръща в заплаха. Първата реакция на критиците е да те убият. И тъй като не могат да го направят в буквален смисъл, избират онова, което е най-близко до истинското убийство — опитват се да ти убият духа! Няма нищо по-лесно от това да се справиш с успеха! — бе продължила приятелката й, дъвчейки кичура си. — Истинското изпитание обаче идва тогава, когато трябва да се справиш и с провала!“
Виктори и преди бе имала няколко провала, но тогава те нямаха чак такова огромно значение. В онези дни и очакванията към нея не бяха толкова големи, и провалите й — толкова публични.
— Имам чувството, че всички ми се присмиват зад гърба — бе пошепнала тогава, в ресторанта.
— Да, разбирам те — бе кимнала Уенди. — Гадно е. Но трябва веднъж завинаги да проумееш, че не е така! Преобладаващата част от хората са прекалено обсебени от себе си, за да обърнат сериозно внимание на другите.
— Хей! — извика асистентката й Зоуи, влитайки в кабинета й. — На телефона е Санди Берман от „Нийман Маркъс“. Клеър ми каза, че си тук, но не можах да те открия никъде!
— Бях при Марша — отговори Виктори.
— Да й кажа ли, че си излязла? — попита Зоуи, долавяйки колебанието й.
— Не, няма нужда. Свържи ме.
Седна зад бюрото си. Предстоящият разговор със сигурност щеше да бъде неприятен — труден както за Санди, така и за нея самата. Със Санди правеха бизнес вече от десет години и често обичаха да казват, че са израснали в него заедно. Сега Виктори си пое дълбоко дъх и вдигна телефона.
— Санди, много ми е приятно да те чуя! — започна весело, сякаш всичко си беше наред.
— На мен също — промърмори учтиво Санди от другия край на линията. — Сигурно си много уморена след всички тези пътувания!
