— Благодарим ви за всеотдайността и добрата работа за нашата компания, но, както разбрахте, вече не се нуждаем от услугите ви!
Ръката му беше потна и слаба, като деформирани нокти на птица. После добави:
— Госпожа Веблем ще извика няколко колеги, които ще ви отведат до вашия кабинет, а после ще ви ескортират до изхода на сградата.
След това я дари с още една от втрисащите си усмивки.
Нико не каза нищичко. Просто си стоеше там и го гледаше втренчено, безизразно, безстрашно. И си мислеше: „Бъди сигурен, че някой ден ще те убия!“
От погледа й като че ли започнаха да го побиват тръпки. Отстъпи крачка назад. А тя, без да сваля очи от неговите, постави факса върху бюрото му и без никаква емоция изрече само:
— Благодаря.
Обърна се и напусна кабинета му.
Край бюрото на госпожа Веблем вече я чакаха двама мъже с евтини костюми. Лицата им бяха студени и напълно безизразни, като че ли правеха това всеки ден и нищо не бе в състояние да ги изненада. И тогава я осени една мисъл. Може и да я уволняват, ала тя няма да позволи да я унижат или смутят. Няма да позволи да я ескортират по коридора като някой престъпник, когото отвеждат на гилотината. Няма да се върне в офиса си и да си събира багажа под погледите на тези две маймуни и да слуша как нейният екип — нейният екип! — се подхилва от бюрата си.
— Обадете се на асистентката ми и й кажете да изпрати всички мои вещи в апартамента ми! — изрече рязко Нико.
Госпожа Веблем запротестира:
— Но тези двама мъже тук…
— Веднага!
Секретарката кимна.
Нико напусна сградата. Беше единадесет и двадесет и две преди обяд.
Едва когато стигна до първата пряка, тя си даде сметка, че няма нито чанта, нито ключове, нито пари, нямаше дори и четвърт долар, за да се обади на Сеймор от близкия монетен автомат.
Закова се до контейнера за боклук и се опита да помисли какво да направи. Не можеше да се върне в офиса си — сигурно вече я бяха включили в някакъв таен списък на хората, на които не е позволено да влизат там. А и не разполагаше с никакъв начин да се прибере вкъщи. Вярно, можеше да се прибере пеша, но апартаментът й се намираше на четиридесет преки оттук, на изток, чак на Йорк авеню, а тя изобщо не беше сигурна дали ще може да се справи с това разстояние в нейното положение. Беше бременна в третия месец, сутрин и прилошаваше, а понякога й прилошаваше и през деня. Винаги неочаквано. Сега тя се приведе над контейнера и повърна вътре. И докато го правеше, по незнайно каква причина се сети за Виктори Форд.
Точно миналата седмица двамата със Сеймор бяха ходили на купон в студиото на Виктори Форд. То изобщо не беше далече — от другата страна на шесто авеню. Спомни си, че накрая двете с Виктори се бяха усамотили в един ъгъл и цял час бяха разговаряли за кариерата си. Тогава тя беше едва прохождаща, но многообещаваща модна дизайнерка, но излъчваше такава самоувереност и целеустременост, че успехът й беше гарантиран. На Нико не и се случваше често да среща жени като Виктори, затова, когато се заговориха, веднага се надушиха, че са от една порода.
„Боже, колко млади бяхме тогава!“ — помисли си сега Нико, докато сваляше чорапогащника си. Не повече от тридесет и две, тридесет и три годишни.
Спомни си как през онзи ден се бе появила най-неочаквано в студиото на Виктори — улицата беше претъпкана с камиони, а по тротоарите в Квартала на дрехите се блъскаха хора с изнурени, отрудени лица. Беше горещ ден в средата на месец май. Температурите гонеха тридесет и два градуса. Студиото на Виктори се намираше в сграда, която някога е била малка фабрика. Върху стената във вестибюла имаше цяла редица звънци, които изглеждаха така, сякаш отдавна не бяха използвани. Имената върху звънците бяха на някакви световно неизвестни модни компании, отдавна излезли от бизнеса. Но долу, върху малко розово картонче, се виждаха инициалите „В. Ф.“
Нико се поколеба. Може би Виктори изобщо не си е у дома, а дори и да беше, какво ще си помисли, когато види някаква жена, с която се бе запознала на едно парти, да се появява най-неочаквано на прага й посред бял ден?
Но Виктори изобщо не бе изненадана. Нико никога нямаше да забрави как бе изглеждала приятелката й, когато бе отворила тежката сива врата на студиото си. Първата мисъл, когато тогава мина през главата на Нико, бе: „Толкова е красива!“ Късата й тъмнокестенява коса бе подстригана по момчешки — когато имаш лице като това на Виктори Форд, не ти трябва нищо друго. Движеше тялото си с лекотата на жена, която е напълно наясно, че фигурата й е изключително привлекателна за мъжете. На пръв поглед Виктори бе от онези млади жени, които лесно биха предизвикали ревността на посестримите си, ала тя излъчваше благородство и доброта, които автоматично отблъскваха всякаква завист и лоши помисли.
— Толкова се радвам да те видя! — бе възкликнала тогава Виктори.
