Пристъпи във фоайето и отново усети как я завладява замайващото усещане за пълен триумф.
Къщата им беше обзаведена в стил, наподобяващ по-скоро имение в щата Върмонт, отколкото дом в огромния Ню Йорк. Подът на фоайето беше покрит с тухлички, стените — с ламперия и огромни гвоздеи по нея, на които висяха палта и шалове. Във въздуха се носеше лекият аромат на печени курабийки, което въобще не я изненада — дъщеря й Катрина бе влязла наскоро в периода, когато момичетата се вманиачават на тема готвене, и затова непрекъснато караше баща си да я води в четиризвездните ресторанти на Манхатън, за да черпи идеи. Нико мина по коридора, покрай двустайното апартаментче на семейството, което им прислушваше, и влезе в огромната кухня. В другия й край Сеймор беше построил остъклена зимна градина, която изпълняваше и ролята на негов кучкарник. Нико натисна бутона на асансьора и се качи на третия етаж.
Там бяха разположени голямата спалня с баня, а в дъното, с изглед към градината, се намираше кабинетът на Сеймор. Нико влезе в спалнята и свали ципа на роклята си. При обичайни обстоятелства вече щеше да умира за сън, ала тайната покана на Виктор не й даваше мира. Непрекъснато виждаше пред очите си лицето на Майк, с махагоновата му кожа, разкривено от гняв. Дали има някаква представа какво му се готви? Надали. Човек никога не знае какво му подготвят зад гърба. Ако заподозре, сигурно не би се дал. Но дори и да подозира, вероятността надали му се струва сериозна. И именно на това отношение разчитаха и те (тоест, Виктор и тя) — на елемента на изненада.
Нико свали роклята си и я захвърли небрежно върху камарата дрехи на фотьойла. За момент изпита съжаление към Майк, ала истината бе, че и тя бе преживяла абсолютно същото. Преди известно време. Преди десет години, когато беше главен редактор на списание „Блясък“, най-неочаквано беше уволнена. Шокът беше огромен. На всичко отгоре току-що бе забременяла с Катрина. Само две седмици преди кошмарното събитие тя бе ходила тайно на интервю за друга работа — за главен редактор на друго модно списание, което имаше по-голям тираж и плащаше по-големи заплати. И си въобразяваше, че е била достатъчно предпазлива. Но ето че една сутрин, малко след въпросното интервю, в единадесет сутринта нейната асистентка бе влязла в офиса й със странно изражение на лицето и някаква бележка в ръка. През отворената зад нея врата Нико зърна тълпа от хора, която постепенно се увеличаваше. Веднага схвана, че се случва нещо ужасно, но дори и не допусна, че се отнася лично до нея. Едва след като асистентката й подаде факса и тя се изправи и го прочете, разбра, че потърпевшата е лично тя.
Факсът гласеше: „Рац Несте“ със съжаление съобщава за оставката на Нико О’Нийли като главен редактор на списание „Блясък“. Всеотдайността и визията на госпожа О’Нийли бяха ценени изключително от нашата компания, но тя напуска поста си по лични причини. Оставката на госпожа О’Нийли влиза в сила автоматично. Приемникът й ще бъде обявен в най-скоро време.
Дори и след като се запозна подробно с текста на факса, тя не можа да повярва от първия път. Остана с впечатлението, че има някаква огромна грешка. Тя нямаше никакво намерение да напуска. Реши, че информацията от факса може да бъде бързо опровергана, а ако това е просто нечия шега, точно този човек ще бъде уволнен, а не тя. Ала ето че само след пет секунди телефонът й иззвъня. Беше секретарката на Уолтър Бозак — собственик, президент и изпълнителен директор на компания „Рац Несте пъблишинг“, шефът искал да я види в офиса си. Веднага.
Тълпата се разпръсна виновно. Всички се върнаха по местата си. Всички знаеха какво става. Никой не погледна към нея, когато тя премина по коридора с факса в ръка. Палецът й неволно се търкаше в ръба на хартията и когато влезе в асансьора и сведе глава към ръката си, видя, че пръстът й кърви.
— Можете да влезете веднага — заяви секретарката на Уолтър — някаква си „госпожа Енид Веблем“, ако се вярваше на табелката на бюрото й.
Когато Нико влезе, Уолтър Бозак автоматично скочи на крака. Беше дребен, подобен на плъх човечец. В продължение на няколко секунди тя се вторачи в очите му, сякаш изненадана за първи път да открие колко дребни и зачервени са те. А после заговори. Каза следното:
— Доколкото разбирам, това тук не е никаква шега.
Нико нямаше никаква представа какво е очаквал от нея шефът й. Сигурно е смятал, че ще я види цялата обляна в сълзи. Но изглеждаше очевидно облекчен, когато отговори:
— Не, не е шега.
И се усмихна. Усмивката му беше най-отвратителното нещо у него. Разкриваше дребните му, полуоформени и посивяващи жълтеникави зъби, които едва се подаваха над линията на венците му — характеристика, присъща на всички членове на клана Бозак. Като че ли бяха генетично по-низши от останалата човешка раса. Защото не бяха в състояние да произведат количеството калций, необходимо за оформянето на истински зъби.
Но, от друга страна, на фона на всичките пари, с които разполагаха, не им и трябваше.
Уолтър се приближи към нея, стисна й ръката и изрече:
