Очите й се присвиха триумфално, когато се загледа през матираните прозорци на лимузината и плъзна поглед към извисяващите се нагоре магазини, подредени по цялото протежение на Пето авеню като бляскави жълти айсберги. Дали да не се обади още сега на Сеймор и да му каже добрите новини — онова, което й бе заявил Виктор? По-добре не. Шофьорът вероятно ще я чуе и после ще клюкарства с останалите шофьори на корпорацията. Нико отлично знаеше, че в този неин свят не може да се довери на абсолютно никого. Бе станала свидетел на множество провалени кариери благодарение на неблагоразумни хвалби. Затова бе за предпочитане да сподели новината със съпруга си лично. Той ще запали камината, а тя ще си свали обувките и двамата ще седнат пред нея и ще си поговорят за случилото се.
Сега Нико си позволи дискретна усмивчица, когато си спомни онзи момент по време на галавечерята, когато Виктор Матрик се бе обърнал към нея и й бе пошепнал: „Бих искал вие двамата със Сеймор да ми дойдете на гости в Сейнт Бартс за уикенда!“ И тя веднага разбра, че това не е покана на любезност, а тайна стратегическа среща, която трябва да бъде скрита от любопитните погледи. В продължение на няколко секунди бе останала замислена и загледа в празното пространство пред себе си. После бе хвърлила поглед на Майк Харнес. В момента Майк тъкмо пъхаше огромна хапка хляб в устата си (храната на тези вечери бе по традиция отвратителна) и изглеждаше крайно раздразнен от факта, че е сложен да седне до гаджето на Селдън Роуз — приятна млада жена в началото на тридесетте, която Майк безсъмнено считаше за кръгла нула.
И тогава Нико си помисли: „Майк, сладурче, много скоро ще ти го сложат! При това яко!“
И именно тя щеше да бъде изпълнителката на тази присъда.
От тази мисъл й прилоша, но едновременно с това изпита и огромно задоволство. Защото, както стана ясно, Майк бе отишъл при Виктор, за да се похвали със срещата в централата на „Хъкабийс“, а самият Виктор е бил отвратен от отявленото му предателство. И тя попи деликатно устните си със скъпата салфетка и отговори също шепнешком: „Разбира се, Виктор! За нас ще бъде огромно удоволствие да се видим!“
Колата сви в улица „Съливан“ и спря. Нико излезе веднага, без да чака шофьорът да става и да й отваря. По стълбите на огромната къща слизаше дребен мъж в яке за ски и рунтави ботуши за сняг, изцяло концентриран върху трите дребни кученца от порода дахшунд, чиито каишки държеше. Откакто преди три години Сеймор се зае с отглеждането на кучета от тази порода (надяваше се тази година да спечели най-малко наградата „Най-добри в породата си“ на кучешкото изложение), започна да се изживява като английски лорд, попаднал по случайност в града. Оттам и ботушите.
— Сеймор! — извика нетърпеливо Нико.
Съпругът й вдигна очи към нея и след известно колебание се приближи.
— Е, как мина вечерята?
Нико се приведе да погали кученцата, които подскачаха весело около роклята й. Лапичките им бяха дребни и нежни като крачета на паяк. Тя не издържа, взе едното и го гушна в обятията си.
— Здравей, Спайди! — прошепна и целуна животинчето по главичката. После вдигна очи към Сеймор, като му остави още една секунда да се подготви за добрите новини. После добави: — Доколкото става ясно, Майк ще бъде изхвърлен.
— Чудесно! — кимна одобрително съпругът й и очите му се разшириха от задоволство.
— И освен това… Виктор ни кани в къщата си в Сейнт Бартс за уикенда! — добави триумфално Нико. После повдигна палтото си и тръгна нагоре по стълбите.
Къщата им беше на пет етажа, с асансьор и градина в задния двор. Бяха я купили преди четири години, само за 2.5 милиона долара. Тогава беше истинска развалина. Но те вложиха 750 000 долара за пълния й ремонт и сега стойността й се беше вдигнала на повече от пет милиона. И все пак ипотеката на стойност милион и половина долара, която й излизаше по 15 000 на месец, понякога й тежеше, при това значително, особено като се има предвид, че Сеймор не допринасяше с абсолютно нищо за вноските. Не че му се сърдеше — все пак той бе дал своя дял както в първоначалното плащане, така и в разходите по ремонта, а освен това бе вложил и собствения си труд. И все пак в моментите, когато Нико си позволеше да се замисли по този въпрос, фактът, че дължат толкова много пари, при това месец след месец, й се струваше ужасяващ. Ами ако, не дай си боже, я уволнят? Или пък се разболее от рак? Знайно е, че кариерата е просто миг в хода на времето. Съдбата ти дарява десет, най-много петнадесет силни години, а после времето продължава напред и светът също продължава напред, и те оставят зад гърба си. Най-пресният пример за това бе шефът й Майк.
Ала тази вечер, докато натискаше бравата на главния вход на къщата си, Нико бе изпълнена с усещането, че всичко ще се нареди. При това прекрасно. Майк може вече да е бита карта, но не и тя! Желязото се кове, докато е горещо! И ако тя получи мястото на Майк (което щеше да стане със сигурност), няма да й се наложи да се притеснява нито за пари, нито за вноските по ипотеката. Поне за няколко години.
