И тогава от гърдите й се изтръгна вопъл — подобно на някаква чужда, извънземна сила. Толкова мощен прилив на отчаяние, че имаше чувството, че коремът й ще се пръсне на две. Толкова разтърсващо безсилие, че й се наложи да сграбчи завесата на душ-кабината, за да не падне. Приклекна бавно и седна с кръстосани крака под силната водна струя. После започна да се люлее напред-назад като полудяла. Една част от нея се бе превърнала в беззащитно животинче — хълцащо и плачещо. Ала друга част беше като че ли отрязана, наблюдаваща безпристрастно отстрани. И тази част си мислеше: „Аха, значи на това му викат да ти се къса сърцето! Странно е как иначе клишираните емоционални описания се оказват напълно подходящи за шепата случаи, когато наистина изпадаш в тези състояния!“ Сърцето й наистина се късаше, в буквалния смисъл на думата. Всичко, в което беше вярвала, на което беше разчитала и на което се беше доверявала, й беше откъснато, завинаги отнето.
Години на уж неоспорими истини се ломяха една след друга като сухи клонки на изгнило дърво. Никога повече няма да бъде в състояние да повярва в нещата, в които бе вярвала досега. Но тогава в какво, по дяволите, ще вярва?!
Телефонът в офиса на Уенди в „Парадор Пикчърс“ имаше пет линии и в момента и петте бяха заети.
Цяла сутрин беше така. Всъщност, цяла седмица. И ако човек се замислеше, като че ли почти през цялото време.
Уенди извърна поглед към дигиталния часовник на бюрото си, който отчиташе не само минутите и секундите, но и стотните от секундите. До момента с този конферентен разговор бе изгубила петнадесет минути, тридесет и две секунди и четири десети. И ако възнамеряваше да спазва графика си, ще трябва да го приключи след не повече от три минути, двадесет и седем секунди и нещо. Алгебричните й умения не бяха чак толкова големи, та да изчисли наум и частите от секундата.
— Раздвижете още малко историята, момчета. Наблегнете на богатството на сюжета! — заяви Уенди в микрофона.
Беше четвъртък сутрин. А сутрините на всеки четвъртък бяха посветени на обсъждане напредъка на различните сценарии, които „Парадор“ субсидираше. Броят им варираше между четиридесет и шестдесет. От тези шестдесет тя щеше да даде зелена светлина на най-много тридесет, които щяха да бъдат произведени. А от тях най-много петнадесет щяха да се превърнат в хитове, което ще рече — да донесат много пари. Преобладаващата част от филмовите студиа разчитаха на не повече от десет хита годишно. Но броят на успешните продукции под ръководството на Уенди беше винаги малко повече от средния.
Но само защото отделяше достатъчно време за подготовката на сценариите!
— Разказът се върти около екзистенциалното откритие на детето. Откриването на живота. Какъв е смисълът му, нали така? — прекъсна я един от сценаристите, Уоли.
„Добър въпрос“ — каза си Уенди и въздъхна. Но какво, за бога, знаят за живота двама двадесет и седем годишни хлапаци?
— Какво имаш предвид под „екзистенциално“? — попита тя.
Защо изобщо бе купила този сценарий? Защо ли? Защото беше длъжна да го направи. Уоли и партньора му Роуен бяха считани за най-хитовите сценаристи в момента. Бяха създали два хитови филма, но напоследък Уенди започваше да си мисли, че не са ги писали те. Или е това, или двамата се бяха главозамаяли от успеха и бяха започнали да пушат трева и сигурно се разкарваха из Лос Анжелис с поршето и хамъра си, въобразявайки си, че разполагат с всички отговори на света.
— Точно в това е въпросът — отбеляза Роуен.
Двамата с Уоли продължиха да разсъждават по тази тема още една минута, докато накрая Уенди направи знак през отворената врата на третата си асистентка, Ксения, която в момента слушаше заедно с нея разговора. Сякаш прочела мислите й, Ксения грабна лежащия на бюрото й тълковен речник „Уебстър“ и се втурна към Уенди, отваряйки го на буква „Е“.
— „Екзистенциализмът — прекъсна ги Уенди, без да знае кого точно, Уоли или Роуен, — е философия, посветена на съществуването на индивида и на личната отговорност спрямо актовете на свободната воля, в отсъствието на познание за правилното и грешното.“ — Тук направи пауза. По някакъв странен начин това определение й се стори перфектното обобщение на личния й живот в момента. Нямаше никаква представа кое е правилно и кое погрешно, но пък носеше отговорност за всичко. В това число и за хаотичното подобие на сценарий, което й предлагаха Уоли и Роуен. После продължи: — Концепцията е достойна за възхищение, но за съжаление хората от публиката надали имат някаква представа какво представлява екзистенциализмът. И никой не ходи на кино, за да открие отговора на подобен въпрос. Хората ходят на кино, за да видят някаква разказана история. Да се идентифицират със сюжет, който има нещо общо със собствените им чувства и мисли.
Пак замълча. Господи, нейните приказки бяха точно толкова кухи, колкото и техните! Никой не можеше да каже защо определени филми се харесват на публиката, а други — не. Никой не знаеше отговора на този въпрос. Но пък на никого не му пречеше да се преструва, че знае всичко.
