— Мнозина твърдят същото, но само докато си ги поискат. Ние не сме нито наркопласьори, нито преяли от петрол пустинни терористи. Аз нямам милиарди в швейцарска банка, а съм един беден човек с богати идеи.
— Миналата година баща ми почина във френски затвор — каза Шоу.
Адолф изпъна рамене, в очите му се появи интерес.
— В кой затвор?
— „Санте“.
Онзи кимна, хвърли фаса си на студения циментов под и го размаза с тока на обувката си.
— Един от най-гадните. Всъщност всички френски затвори са гадни. В момента в „Санте“ лежат няколко от нашите хора. Единствената им вина е, че се опитват да прочистят улиците от боклука. Но ги държат затворени като животни. Светът наистина полудява!
Драконът зад гърба на Шоу издаде полугласно ръмжене.
Той се обърна точно навреме, за да види поредната храчка, изстреляна към обувките му.
— Един от тях беше братът на Виктор — поясни Адолф. — Миналата година се самоуби в „Санте“. Двамата бяхте много близки, нали Виктор?
Онзи отново изръмжа и разтърси пушката в ръката си.
— Сигурен съм, че са били близки — язвително каза Шоу.
— Значи баща ти е умрял в затвора, а? За какво престъпление е бил осъден?
— Баща ми напусна Америка и дойде тук, за да започне нов бизнес. Впоследствие се оказа, че неговите конкуренти са няколко компании, собственост на приятели на Бенист. Прекалено силни конкуренти. В качеството си на главен прокурор на републиката Бенист обвини баща ми в няколко престъпления, които той не беше извършил. С единствената цел да съсипе бизнеса му. Баща ми лежа в онази дупка цели двайсет години, а малко преди да го освободят, умря от инфаркт. За това е виновен единствено Бенист, който почти буквално заби ножа в гърдите му.
— Дали тази история ще се окаже вярна, ако си направим труда да я проверим? — присви очи Адолф.
— Говоря истината — отвърна Шоу, без да отделя очите си от неговите. — Иначе не бих си позволил да се появя тук.
— Искаш възмездие значи. И това е всичко?
— Нима не е достатъчно? Давам ти нужната информация и ти ликвидираш Бенист. — Замълча за миг, после тихо добави: — И още някого…
— Кого? — остро попита Адолф.
— Бащата на Бенист. Той ме лиши от баща, искам да му отвърна със същото.
Адолф се облегна назад.
— Доколкото знам, него също го охраняват — подхвърли след кратък размисъл той.
— Планирал съм всичко. Години наред съм мислил за това. — Очите на Шоу пробягаха по лицата на скинарите. — Тези момчета могат да го направят. Иска се само кураж и твърда ръка.
— А как се добра до тази информация? Много съм любопитен да разбера.
— Защо?
— Защото се говори, че Бенист е майстор в поставянето на капани.
Подчинявайки се на знака на своя главатар, скинарите сграбчиха Шоу, смъкнаха сакото му и го накараха да се изправи. Виктор извади нож и сряза ризата му, търсейки микрофон. После смъкнаха панталоните му. След прегледа на интимните му места, който би накарал да се изчерви и най-закоравелият затворнически надзирател, той получи възможност да се облече.
— Изненадан съм, че чак сега го направихте — промърмори Шоу, докато закопчаваше ризата си.
— Каква е разликата? — сви рамене Адолф. — Ако носеше микрофон, вече щеше да си мъртъв. А аз щях да бъда много далеч, когато идиотите се появят тук.
— Биха могли да обкръжат този склад — подхвърли Шоу.
— Няма начин, мосю — усмихна се с чувство на превъзходство Адолф. — Щях да бъда информиран дори ако са на десет пресечки оттук. Мога да те уверя, че жандармите, които контролират туристическите райони на Париж, нямат достъп до моите територии.
Шоу отново седна на стола.
— Аз съм близък с Бенист — заяви той. — Радвам се на пълното му доверие.
— Защо след всичко, което е причинил на баща ти?
— Той не знае, че ми е бил баща — простичко отвърна Шоу. — Напуснах Франция, смених самоличността си, а после се върнах. От доста време му върша мръсната работа, разбира се, на тъмно. И той ми вярва като на собствен син. Не минава ден, без да си помисля за тази ирония на съдбата.
— Омразата ти е вдъхновяваща.
— Имаме ли сделка?
— Vive la revolution, monsieur.
Ана Фишер седеше в кабинета си в сградата на Финикс Груп, заета да анализира документите, с които беше отрупано бюрото й. Въпросите, свързани с „Червената заплаха“, бяха значително повече от отговорите. И те продължаваха да се множат — всеки ден, дори всеки час. Новите разкрития изскачаха на повърхността и заливаха света като вторични вълни след огромно цунами.
Най-тревожно беше отсъствието на лице или име зад цялата кампания. Комюникетата за печата излизаха само в интернет. Никой не обяви: „АЗ съм този, който отправя обвиненията.“ След убийството на Петров и нападението в Афганистан стана ясно защо. Горшков недвусмислено предупреди, че инициаторът ще бъде сурово наказан, независимо кой е той. А на света няма много нации, които умеят да наказват като руснаците.
