Дали това беше оказало своето въздействие върху хората, които бяха подели тази игра? Дали не се бяха уплашили, без да знаят какво да правят? Ана нямаше отговор на тези въпроси. Единственото, в което беше сигурна, беше изключително добрата подготовка на операцията. Но какви бяха мотивите, стоящи зад нея? Добронамерени или злонамерени? Тя можеше да разбере добронамерените: Русия в крайна сметка съвсем не е пример по отношение на правата на човека, много организации и отделни хора там биха се радвали да я поставят на място. Но ако намеренията бяха злонамерени, нещата ставаха доста по-сложни. На кого е изгодно Русия да се превърне в още по-изолирана и параноична държава? Все едно някой да подари на Северна Корея атомна бомба и да я посъветва да я задейства без всякакво колебание.
Разтърка слепоочията си. Не можеше да отделя цялото си време на този проблем. Но същевременно беше убедена, че много хора по света правеха именно това. На даден етап все някой щеше да открие истината.
Погледна часовника си. Наближаваше три. За днес беше насрочено общо събрание на служителите във фирмата. Перспективата за дългата и отегчителна дискусия й се стори особено непривлекателна. Но все още разполагаше с половин час, за да свърши нещо важно. А довечера предстоеше най-важното.
Щеше да си търси сватбена рокля. Представи си как би изглеждала в нея и се усмихна. По кожата й пробягаха леки тръпки. По-добра гледка би бил единствено Шоу, облечен в смокинг. Нямаше никакви съмнения, че в тази дреха той ще изглежда великолепно.
На фона на световната криза й се струваше нелепо да мисли за рокли и сватби. Но ако светът се готвеше да експлодира, най-добре беше час по-скоро да узакони връзката си с любимия мъж.
Няколко минути по-късно отново потъна в работа и изобщо не разбра какво се случва на долните етажи.
Вратите отскочиха от пантите си в една и съща секунда и в сградата нахлуха дванайсет мъже, облечени в дълги черни палта. Изпод тях се появиха пистолети със заглушители, които откриха интензивна стрелба.
В същия миг жената на рецепцията във фоайето вдигна слушалката, но само за да установи, че телефонът не работи. В следващия миг тя вече беше мъртва, улучена от куршум в челото. Тялото й се свлече на пода, кръвта оцвети роклята й отпред. Анализатор на средна възраст извади лошия късмет да се появи точно в този момент. Секунда по-късно лежеше мъртъв до администраторката. Част от въоръжените нападатели се насочиха към подземния етаж, а останалите тръгнаха по коридора, отваряйки вратите с ритници и избивайки хората, които работеха вътре. После поеха нагоре по стълбите. Никой от двайсетте и осем служители, които се намираха във фирмата, нямаше да се прибере жив у дома.
Чула виковете, Ана реши, че някой е пострадал, скочи и се втурна към вратата. В същия миг долови някакъв звук, който отначало я озадачи, но когато го чу за втори път, истината блесна в съзнанието й.
Последваха го още няколко.
Ана затръшна вратата, превъртя ключа и се втурна към писалището. Телефонът нямаше сигнал. Грабна дамската си чанта от полицата и извади джиесема си. В коридора се разнесоха стъпки, които бързо се приближаваха. Нови изстрели и викове, последвани от глух тътен — вероятно от телата, които падаха на пода. Направи опит да запази спокойствие, но ръцете й трепереха толкова силно, че почти изпусна проклетия телефон.
Набра автоматичния номер на полицията, погледна екрана и очите се разшириха от учудване. Върху него липсваха обичайните чертички за обхват. Опита отново, но без резултат. Какво става, по дяволите? Постоянно използваше мобилния си телефон от сградата и никога не беше имала проблеми. В крайна сметка захвърли апарата и изтича до прозореца. От земята я деляха цели три етажа, но нямаше избор. Откъм стълбището долетяха тежки стъпки. Кабинетът й беше последният в дъното на коридора. Но едва ли разполагаше с повече от минута.
Напрегна всички сили, за да вдигне прозореца, но той не помръдна. Идиотите, които наскоро бяха боядисвали сградата, очевидно бяха запечатали рамките с боята. Заби нокти в дървото и отново се напрегна. Нищо. Звуците приближаха. Силен ритник по поредната врата беше последван от сподавен вик. После глух шум от паднало тяло.
Макар и вцепенена от ужас, Ана успя да съобрази какво трябва да направи. Грабна една дебела книга от бюрото, разби стъклото на прозореца и разчисти острите парчета от рамката. Подаде се през дупката и изкрещя колкото й глас държи:
— Помощ! Помощ! Извикайте полиция!
За нещастие нямаше кой да я чуе, защото сградите от двете страни на уличката бяха необитаеми, а тротоарите — пусти. На платното беше спрял голям микробус, който очевидно беше празен, тъй като никой не реагира на повторния призив за помощ. Ана се огледа за нещо, което да хвърли по него, но в същия момент забеляза малката сателитна чиния на покрива му, обърната към сградата.
