Въпреки студеното време повечето бяха облечени с фланелки без ръкави. Бяха бели, макар че цветът на кожата им почти не се виждаше под гъсто изрисуваните татуировки. Сюжетите бяха доста разнообразни, с изключение на свастиката, татуирана върху трицепса на всеки от тях. Единият, младеж на около двайсет, имаше огромен дракон, който покриваше тялото му от кръста нагоре, оцветен в черно, зелено и розово. Огромните зъби достигаха чак до долната част на лицето му. В ръцете си държеше пушка-помпа, кафявите му очи гледаха Шоу с предизвикателство и омраза, зад които прозираше и отношението му към света: „Не ми пука от никого и от нищо.“ Ръцете му заредиха пушката с бързо движение, от устата му излетя храчка, която кацна на сантиметри от краката на Шоу.
Шоу насочи вниманието си към човека, който се приближаваше от другата страна. За разлика от останалите, които носеха черни камуфлажни панталони и тежки войнишки ботуши, той беше облечен с яке и изгладени джинси, а на краката му имаше мокасини с малки пискюли. Но поведението му не се различаваше от това на останалите. Крачеше с онази самоуверена и предизвикателна походка, която караше човек да се хване за пистолета или просто да го размаже с юмрук — за благото на цялото човечество.
Не изглеждаше на повече от трийсет, но покритото му с белези лице издаваше много по-голям опит, отколкото бе нормално да се натрупа за три десетилетия.
Той се ръкува с Шоу и посочи към масичката за карти в ъгъла. Шоу го изчака да седне и го последва, а останалите скинари бързо заобиколиха масата. Глутница хищници, които чакат знак да ме разкъсат, помисли си той.
— Je suis Адолф, мосю — представи се водачът. — А вие?
— Нямам име, но разполагам с всичко останало — отвърна Шоу.
— Не е ли странно, че цената изобщо не е спомената?
Шоу леко се приведе напред.
— Някои неща са по-важни от парите.
— Повечето неща са по-важни от парите, но човек трябва да има пари, за да ги осъществи — усмихна се Адолф и запали цигара. — Ако Сартр беше жив, със сигурност щеше да ни предложи един задълбочен философски анализ или просто щеше да каже: с’est la vie.
— Искате да убиете президента Бенист. Това е акт, който със сигурност ще тласне Франция към анархията — започна Шоу.
— Надценявате любовта на французите към политиката — поклати глава Адолф. — Казвате, че искам да убия Бенист? Това си е ваше мнение, но какво толкова? Един мъртъв президент, нищо повече. Просто ще си изберат нов идиот.
— Страната ви е люлка на политическата революция — възрази Шоу.
— Au contraire — поклати глава Адолф. — Страната ни беше люлка на политическата революция. Днес ние сме напълно американизирани. Моите съграждани мислят само как да се сдобият с поредния iPhone. Единствено ние сме истинските революционери, mon ami.
— И за какво се борите?
— Ти как мислиш? — заряза добрия тон Адолф, дръпна ръката на горилата до себе си и тикна свастиката под носа на Шоу. — За разлика от лицемерите на Хитлер, които я носеха върху униформите си, ние сме я гравирали в кожата си! Това е нашата постоянна идентичност. А аз приех името на учителя.
— Значи евреите са корените на злото, така ли?
— Евреи, мюсюлмани, християни, всички са еднакво виновни. Майката на Бенист е била еврейка, въпреки че той се опитва да скрие този факт. Ти твърдиш, че разполагаш с информация и съответните правомощия, за да ни вкараш в хотела, в който той ще отседне, така ли?
— Да. Но нося само част от нея. Достатъчно, за да се убедите, че съм сериозен. — Ръката му се плъзна към вътрешния джоб и се появи обратно с отличен на вид журналистически бадж и пропуск за предстоящата реч на президента в един от парижките хотели.
— C’est bon. Bien fait! — възкликна Адолф, след като внимателно ги разгледа.
— Разполагам с още пет комплекта — добави Шоу. — Всички ще бъдете включени в списъка на официалните гости.
— Оръжие?
— Французите не са параноични като американците. ВИП гостите не подлежат на проверка с детектори. — Очите на Шоу се плъзнаха по фигурите на скинарите около масичката. — Но вие трябва да приличате на ВИП гости и да се държите като такива.
— Тези са моите персонални бодигардове — засмя се Адолф. — Израснали сме заедно по улиците на Париж. Всеки един от тях с радост ще се жертва за мен. Аз съм избраният и те го знаят.
Очите на Шоу се плъзнаха по младежа с дракона. Да, тоя наистина изглежда достатъчно глупав, за да умре за тъпия задник, който му се прави на главатар, помисли си той.
— Значи други ще свършат работата, а ти само ще ги наблюдаваш? — подхвърли на глас той.
Адолф кимна.
— Кога ще получим останалите документи?
— Веднага след като платите цената, която ще ви поискам.
— Аха, опряхме и до това — промърмори Адолф, кръстоса крак върху крак и издуха кръгче цигарен дим към тавана, издигащ се на трийсет метра над главите им. — Но искам да те предупредя, мосю, че ние не разполагаме с много пари.
— Вече споменах, че парите не ме интересуват.
