— Моля ви, майко — отвърна на отличен италиански Крийл. — Това е най-малкото, което мога да направя. Уверявам ви, че изпитвам дълбоко удовлетворение от факта, че децата ще имат нов дом.
Крийл владееше няколко чужди езика, които беше изучавал с единствената цел да си осигури предимство пред конкуренцията. Няколко от най-изгодните му сделки се дължаха на факта, че можеше да казва „моля“ и „благодаря“ на родния език на клиента.
Да, това би трябвало да е часът на големия триумф, помисли си Крийл докато обхождаше бъдещата строителна площадка. Но не беше. По една-единствена причина.
Сизър се завърна от Лондон с лошата новина, че Кейти Джеймс беше успяла да им се изплъзне. Вместо в нея отровната инжекция бе потънала в тялото на един от неговите хора. С пряката намеса на Шоу — мъжа, който притежаваше очи като неговите. В момента той и репортерката бяха в неизвестност. Един господ знае какво крояха.
Според постъпилата информация Шоу беше изскочил като луд от сградата на Финикс Груп двайсетина минути, преди да се появи в района, където живееше Джеймс. Лошото беше, че Крийл нямаше никаква представа защо.
За пръв път от дълго време насам притежателят на 14-ото по размер богатство в света изпита истински страх. Николас Крийл не беше от хората, които се самозабравят дотам, че да се чувстват неуязвими. Беше достатъчно умен, за да си дава сметка, че не може да знае всичко. Той умееше да променя плановете си в движение, да използва оптимално новополучената информация, съзнавайки, че твърдите и непроменими планове са обречени на провал.
Потънал в мисли, той смътно си даде сметка, че игуменката го прегръща и мокри реверите на блейзъра му с праведните си сълзи.
— Бог ще те възнагради за добрината — прошепна в ухото му тя.
— Мога ли да ви помоля за една услуга, майко?
— Каквото поискаш, синко.
— Ще се помолите ли за мен?
Шоу и Кейти се намираха в малка къщичка извън Лондон и в близост до Ричмънд, която той предварително беше избрал за тайно убежище. На втората вечер от престоя им там се появи посетител: италианец с холандски акцент, собственик на любимия му ресторант в Амстердам. Той любезно поздрави Кейти и кимна на Шоу, който го гледаше внимателно.
— Как стигна дотук?
— С влак — отговори гостът. — Най-добрият начин от гледна точка на сигурността.
Шоу разбиращо кимна, а в очите на Кейти проблесна любопитство.
— Носиш ли го?
Мъжът измъкна от джоба си малък пакет и го подаде на Шоу. После отблъсна ръката му, в която се появи пачка банкноти.
— Поне за разходите — настоя Шоу.
— Като приключиш тук, ще дойдеш в Амстердам поклати глава италианецът. — Тогава можеш да си изхарчиш парите за добра храна и лошо вино.
Двамата си стиснаха ръцете и секунди по-късно гостът с холандски акцент вече го нямаше.
Шоу прибра пакетчето във вътрешния джоб на якето си и вдигна глава към Кейти, която го гледаше с очакване.
— Ще ми кажеш ли какво става? — попита тя.
— Не.
Без повече обяснения Шоу набра Франк и му разказа за развоя на събитията. Реакцията насреща беше колкото лаконична, толкова и изразителна.
— Пресвети боже!
— Очаквах нещо по-съществено — отбеляза Шоу.
— Какво искаш да направя? Не разполагаш с конкретни доказателства и не знаеш кой е третият играч.
— В такъв случай ме изпрати в Дъблин, откъдето ще започна на чисто.
— Защо точно в Дъблин?
— Трябва да се видя с някои хора.
— Например? Може би с Лиона Бартарома в замъка „Малахайд“? Знам, че вече си ходил при нея.
— Майната ти! С мен е Кейти Джеймс.
— Браво, голям късметлия си!
— Ще ме изпратиш ли в Дъблин?
— Виж какво, достатъчно трудно ми беше да обясня на шефовете, че идеята за доброволното ти сътрудничество с МИ5 е подходящ начин да ти запълним времето. Но ако разберат, че си им обърнал гръб, край на залозите!
— Закарай ме в Дъблин!
— Само ако се закълнеш, че няма да се виждаш с Лиона.
— Заклевам се.
На другия ден Шоу и Кейти бяха превозени до Уелс с раздрънкан автобус и бяха напъхани в мухлясалия трюм на стар влекач, който в момента прекосяваше неспокойните води на Ирландско море. Кейти използва част от пътуването, за да повръща в някаква кофа, а Шоу стоически й подаваше влажна кърпа, с която да избърше лицето си.
В крайна сметка тя се надигна и с облекчение установи, че в стомаха й няма нищо, годно за изхвърляне.
— Впечатлена съм от начините, по които прекосяваш водните площи — прошепна тя. — Но мен не ме бива в мореплаването.
— За съжаление не можем да използваме услугите на бързите фериботи, защото цял свят те търси — поклати глава Шоу.
— Човек е устроен така, че се стреми към славата, но когато я постигне, открива, че тя е нещо доста противно.
— Не се тревожи, скоро ще бъдем там.
— Дано — въздъхна Кейти и притисна с длан все още неспокойния си стомах. — А какво ще правим, като пристигнем?
— Ще се срещнем с човек, който ще ни помогне да потънем в нелегалност. Дегизировка, нови документи и всичко останало.
— А после?
— После ще седнем да помислим върху следващите си ходове.
В един момент Шоу стана и пристъпи към тесния илюминатор. Влекачът беше намалил ход, люшкането престана. Отминаваха вълнолома и навлизаха в пристанището.
