Съвършена двойка бяха, Моли и Пчеличка. Хрумна ми, че макар Пчеличка да не беше детето, което бях мечтал, че ще имаме, е идеална за Моли. Беше изключително предана на майка си, следеше напрегнато всяка промяна в изражението ѝ. Макар да ме изключваха от своята близост, се стараех да не издавам негодуванието си. Моли заслужаваше радостта, която получаваше от това дете.
Тъй че се примирявах да кръжа по краищата на техния свят — нощна пеперуда, кацнала на прозореца и надничаща вътре в топлото и светлото. Бавно започнах да изоставям личния си кабинет и вместо това да взимам работата си по преводите в стаята, където се беше родила Пчеличка. Когато тя стана на седем, прекарвах почти всяка вечер в топлата и светла стая. Меко блещукащите свещи на Моли ухаеха на пирен и лавандула, градински чай или роза, според настроението ѝ. Двете с Пчеличка плетяха и Моли пееше тихичко старите учебни песни за билки, пчели, гъби и цветя.
Бях се залисал над работата си една вечер, огънят пращеше тихо, а Моли тананикаше над някакво везмо по деколтето на една малка червена нощница за Пчеличка, когато усетих, че дъщеря ми е оставила подреждането на кълбата прежда за майка си и се е приближила до масата ми. Внимавах да не я поглеждам. Беше все едно, че колибри кръжеше край мен. Не можех да си спомня някога сама да се е доближавала до мен. Страхувах се, че ако се обърна, ще избяга. Така че продължих усърдно да копирам една стара илюстрация за свойствата на кучешкото грозде и сродните му растения. Твърдеше се, че един от видовете, който растял в пустинните райони, раждал червен плод, който бил ядлив. Бях скептичен към подобно твърдение за такова отровно растение, но въпреки това бях преписал текста и влагах цялото си старание да възпроизведа илюстрацията — звездообразни цветове и висящ плод. Бях започнал да запълвам цветчетата с жълто мастило. Това, предположих, беше довело Пчеличка до рамото ми. Слушах я как диша с отворена уста и усетих, че Моли е спряла да тананика. Нямаше нужда да обръщам глава, за да знам, че наблюдава детето ни с толкова любопитство, колкото изпитвах и аз.
Ръчичка докосна ръба на масата и запълзя бавно към края на страницата, над която работех. Престорих се, че не съм го забелязал. Топнах отново четката и добавих още едно жълто венчелистче. Тихо като гърне, къкрещо над огнището, Пчеличка промърмори нещо.
— Жълто — казах все едно, че бях Моли, преструвайки се, че разбирам мислите ѝ. — Рисувам цветчета с жълто.
Ново мърморене, този път по-високо и с повече молба в него.
— Зелено — казах ѝ. Вдигнах шишенцето с мастило и ѝ го показах. — Листата ще са в това зелено по краищата. И ще смеся зеленото с жълто за средата, и зелено и черно за жилките на листата.
Малката ръка зашари по ъгъла на страницата. Пръстите ѝ я хванаха и я дръпнаха.
— Внимателно! — предупредих я и чух нов порой от бълбукащо, умолително мърморене.
— Фиц — нежно ме укори Моли. — Тя те моли за хартия. И перо и мастило.
Извърнах глава към Моли. Тя ме гледаше втренчено. Повдигна вежди, че може да съм толкова глупав или толкова неразумен. Щастливата утвърдителна нотка в бъбренето на Пчеличка сякаш потвърди, че е права. Погледнах я отгоре. Тя вдигна личице и погледна покрай мен, но не се отдръпна.
— Хартия — казах и без колебание взех един лист. — Перо. — Беше това, което току-що бях наострил. — И мастило. — Плъзнах по масата шишенце черно мастило. Поставих листа и перото на края на масата. Пчеличка постоя мълчаливо за миг. Устните ѝ се задвижиха, а след това тя посочи с пръстче и ми изчурулика.
— Цветно мастило — уточни Моли и Пчеличка завъртя раменца от радост. Предадох се.
— Е, значи трябва да си го разделим — казах.
Преместих стол в другия край на масата, нагласих възглавница на него и поставих приборите на Пчеличка така, че да може да ги достига. Изненада ме с пъргавината, с която се покатери на този трон.
— Топваш само наострения край на перото в мастилницата… — започнах. И спрях. Бях престанал да съществувам в света на Пчеличка. Цялото ѝ внимание беше съсредоточено върху перото, което натопи внимателно в мастилото и след това го вдигна над листа. Замръзнах, докато я гледах. Явно ме беше наблюдавала от доста време. Бях очаквал да натопи перото и да зацапа страницата с мастилото. Но малката ѝ ръка се движеше точно.
Усилието ѝ не мина без петна и капки. Никой не използва перо безупречно още първия път. Но образът, който се появи на страницата, бе нарисуван подробно и сложно. Тя дръпна мълчаливо изтривалката ми за пера и почисти перото. Духна над черното мастило, за да го изсуши, след това придърпа мастилниците с жълто и оранжево. Наблюдавах я с удивено мълчание и едва усетих приближаването на Моли. Пчела, точно в мащаба на жива, изникна от перото върху хартията. Последва миг, в който Пчеличка въздъхна от задоволство все едно е изяла най-прекрасното ястие, и се отдръпна от творбата си. Огледах я, без да се доближавам до нея — нежните антенки, прозрачните крилца и ярките ивици жълто, преливащи в оранжево.
— Това е името ѝ, нали? — казах тихо на Моли.
