Пчеличка ми хвърли един от редките, изпълнени с укор погледи и след това го плъзна настрани. Раздразнението ѝ беше явно. Придърпа листа, сякаш искаше да го защити от мен, след което се изгърби над него. Перото топна отново в черната мастилница и задраска усърдно по страницата. Погледнах Моли, на чието лице се бе изписала горда, но и някак потайна усмивка. Наблюдавах с усилващо се напрежение, докато Пчеличка се отдръпна от страницата. Там, с грижливи букви като почерка на Моли, беше изписано „Пчеличка“.
Не усетих кога съм зяпнал, докато Моли не ми затвори устата. В очите ми бликнаха сълзи.
— Тя може да пише?!
— Да.
Поех си дъх и грижливо прикрих възбудата си.
— Но само името си. Разбира ли, че това са букви? Че означават нещо?
Моли изсумтя отегчено.
— Естествено, че разбира. Фиц, мислиш ли, че ще занемаря образованието ѝ, както беше с мен? Тя чете заедно с мен. Тъй че знае буквите. Но това е първият път, когато взема перо и пише. — Усмивката ѝ потрепери. — Всъщност съм изненадана почти колкото теб, че виждам да го прави. Да познаваш буквите е съвсем различно от това да ги пишеш. Честно, аз не се справих толкова добре като нея първия път, когато се опитах да пиша.
Пчеличка вече не ни обръщаше внимание; изпод перото ѝ започна да изниква виеща се лоза орлови нокти.
Онази вечер не писах повече. Отстъпих всичките си мастила и най-добрите си пера на малката си дъщеря и ѝ позволих да запълва страница след страница от най-добрата ми хартия с картинки на цветя, билки, пеперуди и насекоми. На мен щеше да ми е нужно съсредоточено да огледам живото растение, за да го нарисувам добре. Тя го извличаше от паметта си и го изобразяваше на хартията.
Легнах си удивен. Изобщо не бях убеден, че Пчеличка разбира понятията за букви, писане или четене. Това, което бях видял, беше, че някой може да дублира на хартия каквото е видял, макар и да не разполага с модела пред себе си. Напомни ми за Шишко, човек изумително силен в Умението, въпреки че не можеше напълно да схване това, което прави, когато го използва.
Онази нощ, в леглото, с топлата Моли до мен, имах рядкото удоволствие да се пресегна с Умението и да вдигна Сенч от сън.
Усмихнах се и затворих ума си за градушката от въпроси. Още трополяха по стените ми, докато потъвах в сън.
Това е сънят, който най обичам. Опитвала съм се да го накарам да се върне, но той не иска.
Два вълка тичат.
Това е всичко. Тичат на лунна светлина по гол склон и после в дъбова гора. Храстите под дърветата са рехави и те не забавят. Не са на лов. Просто тичат за удоволствие. Не дължат нищо на никого. Нямат никаква цел, никакви задължения и никакъв крал. Имат нощта и тичат — и това им стига.
Копнея да съм толкова цяла.
Развързах езика си, когато бях на осем. Помня онзи ден много ясно. Брат ми Хеп, който ми беше повече като чичо, ни беше дошъл на гости. Подаръкът му не беше малка свирка или наниз мъниста, или такива простички неща, които ми беше носил при предишните си гостувания. Този път ми донесе мек пакет, увит в груба кафява тъкан. Сложи го в скута ми и когато седнах и го загледах, без да знам какво да направя, майка ми извади малкия нож от колана си, сряза връвта, която го стягаше, и го разви.
