Пчеличка не беше детето, за което се бяхме надявали. Криех разочарованието си от Моли и мисля, че тя правеше същото спрямо мен. Месеците се точеха бавно, а после и годината се изтъркаля, а виждах много малко промяна в способностите на дъщеря ни. Това състаряваше Моли, отразяваше се и на тялото ѝ, и на духа, след като не позволяваше на никой друг да се грижи за детето и сдържаше нарастващата си скръб. Исках да ѝ помогна, но детето явно отбягваше досега ми. За известно време потънах в униние, загубих апетит и воля да правя каквото и да било. Дните ми сякаш винаги свършваха със силно главоболие и киселини в корема. Будех се нощем и не можех да заспя отново, от тревога за детето. Бебето ни си оставаше бебе, малко и пасивно. Нетърпението на Сенч да планира образованието на Пчеличка и евентуалния ѝ брак се превърна в горчиво-сладък спомен. Някога бе имало време, когато можехме да се надяваме на такива неща. Но отминаващата година ни отне всички мечти.
Не помня на колко беше Пчеличка първия път, когато Моли се прекърши и заплака в прегръдката ми.
— Съжалявам, толкова, толкова съжалявам — каза и ми отне малко време докато проумея, че обвинява себе си за малоумното ни дете. — Бях прекалено стара — изхлипа тя през сълзи. — Тя никога няма да се оправи. Никога, никога.
— Хайде да не бързаме — казах ѝ със спокойствие, каквото не изпитвах. Защо бяхме крили страховете си един от друг? Може би защото споделянето им, както сега, ги правеше по-реални. Опитах се да ги отхвърля. — Тя е здрава — казах на Моли, докато тя хлипаше в ръцете ми. Наведох се и зашепнах до ухото ѝ. — Храни се добре. Спи. Кожата ѝ е гладка, очите ѝ са ясни. Малка е и може да е бавна в правенето на някои неща, но ще порасне и…
— Спри — помоли ме тя глухо. — Спри, Фиц. — Отдръпна от мен и ме погледна в очите. Косата ѝ бе полепнала по мокрото лице като вдовишко було. Подсмръкна. — Преструването няма да промени нищо. Тя е недоносче. И не просто малоумна, а телесно слаба. Не се обръща, не може да си вдигне главата. Не се и опитва дори. Само лежи в люлката си и зяпа. И почти не плаче.
И какво можех да отвърна на това? Моли беше родила седем здрави деца. А за мен Пчеличка беше първото бебе в живота ми.
— Наистина ли е толкова различна от това, което трябва да бъде? — попитах безпомощно.
Моли кимна унило, после каза:
— И винаги ще бъде.
— Но тя е наша — възразих тихо. — Нашата Пчеличка. Може би е това, което трябва да е.
Не помня как очаквах да ми отвърне. Знаех обаче, че не го заслужавам, когато тя внезапно изхлипа, прегърна ме и попита тихо в гърдите ми:
— Значи не си разочарован и засрамен от нея? Можеш все още да я обичаш? Все още ме обичаш?
— Разбира се. Разбира се. Винаги.
И макар да я бях утешил неволно, а не преднамерено, се зарадвах, че го направих.
Все пак бяхме отворили врата, която не можеше да се затвори. След като бяхме признали, че момиченцето ни най-вероятно ще си остане такова, каквото е, трябваше да говорим за това. Все пак не го обсъждахме пред слугите, нито посред бял ден, а нощем, в леглото ни, докато детето, което толкова ни нараняваше, спеше до нас в люлката си. Защото макар да можехме да го признаем, не можехме да го приемем. Млякото на Моли започна да спира и тя се опитваше да склони Пчеличка да пийне краве мляко, а след това козе, но с много малък успех.
Здравето на бебето ни ме изумяваше. Много бяха младите същества, за които се бях грижил в живота си, но не знаех някое, което да се храни с апетит, да спи добре, да изглежда в добро здраве и в същото време да не расте. Опитвах се да я окуража да движи крайниците си, но бързо разбрах, че тя като че ли изобщо не иска да се занимавам с нея. Кротка и спокойна, оставена сама, не искаше да срещне погледа ми, щом се надвесех над люлката ѝ. Вдигнех ли я, се накланяше настрана и след това с немощната си сила се опитваше да се издърпа от ръцете ми. Ако настоявах да я задържа, да сгъвам краката ѝ и да движа ръцете ѝ, рязко преминаваше от хленч към сърдити писъци. След известно време Моли ме помоли да не се опитвам, защото се боеше, че по някакъв начин ѝ причинявам болка. Съгласих се, макар че Осезанието не ми даваше никакво усещане за болка, а само за тревога. Тревога, че баща ѝ ще се опита да я подържи. Възможно ли е да се обясни колко болезнено бе това за мен?
Отначало слугите бяха любопитни, а след това не криеха жалостта си. Моли само дето не им съскаше. Пред тях никога нямаше да признае, че нещо не е наред. Но късно през нощта тревогите и страховете ѝ за детето ставаха още по-мрачни.
— Какво ще стане с нея, след като си отида? — попита ме една вечер.
— Ще я обезпечим — казах, но Моли поклати глава.
— Хората са жестоки. На кого можем да се доверим толкова много?
— Копривка? — предложих.
Моли отново поклати глава.
— Трябва ли да жертвам живота на едната си дъщеря, за да е гледачка на другата?
Нямах отговор на това.
