Бях си мислил, че думите ми ще отключат затаения ѝ гняв. Но тя изглеждаше ужасена от тях.
— Това е последното, което бих желала! Или което щеше да иска тя! На всяко същество е дадено и място, и време, и когато това време свърши, трябва да ги оставим да си отидат. Веднъж с мама говорихме ясно за това. Бях дошла при нея за Шишко. Знаеш как е той, как го болят ставите. Помолих я за мехлема, който Бърич правеше за момчетата, когато си разтеглят мускули, и тя ми смеси малко. Мила Еда, поредното нещо, което си отиде! Защо изобщо не го записах? Толкова много знаеше тя, толкова много знаеше той, а отнесоха всичко в гроба със себе си.
Не ѝ казах, че знам рецептата по-добре от всеки друг. Несъмнено Бърич беше предал познанията си и на своите синове. Не беше време да говорим за тези неща. Забелязах, че на кутрето на дясната ми ръка има мастило. Винаги успявам да се оцапам с мастило, когато пиша. Взех изтривалката за пера и го избърсах.
— Какво каза Моли за Шишко? — осмелих се да попитам.
Копривка се върна при себе си, сякаш беше вървяла далече по някоя помръкваща пътека.
— Само, че е милост да направиш една болка поносима, но не и да принуждаваш някого да остане в този живот, когато работата на тялото му е приключила. Предупреждаваше ме да не използвам Умението върху него. Казах ѝ, че той е много по-силен в тази област от мен и че е по-способен да насочи този талант към себе си, ако го пожелае. Но не го желае. Тъй че ще уважа избора му. Но знам, че Сенч се възползва от тази магия. Поддържа се толкова енергичен, колкото беше при първата ни среща.
Гласът ѝ заглъхна, но ми се стори, че чух незададения ѝ въпрос.
— Не го правя — казах ѝ откровено. — Никога не съм желал да остана млад и да гледам как майка ти остарява и си отива от мен. Не. Ако можех да се състарявам с нея, Копривке, щях да го правя. Все още нося последствията от онова безумно изцеряване с Умение, които ми направи нашата котерия. Ако можех, щях да го спра. Подновява ме, след като не бих искал да го прави. Разтегна рамо, докато върша нещо, и същата нощ губя плът, а тялото ми изгаря, докато се поправя. Събуждам се вълчи гладен и съм уморен цяла седмица. Но рамото ми се е изцерило. — Хвърлих последната изписана страница в огъня и го разрових с машата. — Ето. Сега знаеш.
— Вече го знаех — каза тя язвително. — Мислиш ли, че майка не го знаеше? Престани. Никой не те обвинява за нейната смърт, нито трябва да се чувстваш гузен, че не я следваш. Тя нямаше да иска това. Обичам те заради живота, който ѝ даде. След като баща ми… след като Бърич умря, мислех, че никога повече няма да се усмихва. А когато откри, че ти си жив, след като толкова дълго те беше оплаквала като мъртъв, мислех, че никога няма да престане да е гневна. Но ти се върна при нея и беше достатъчно търпелив да я спечелиш отново. Беше добър за нея и тя живя последните си години точно както желаех да е бил целия ѝ живот.
Вдишах хрипливо. Исках да ѝ благодаря, но не можех да намеря думи. Не беше нужно. Тя се пресегна и ме потупа по ръката.
— Тъй. Значи, ще си заминем на заранта. Бях малко изненадана като разбрах, че Пчеличка си няма пони и като че ли изобщо не е запозната с язденето. На девет години и не може да язди! Бърич ме сложи на кон, когато бях… ами, просто не мога да си спомня време, когато не съм могла да яздя. Когато се опитах да сложа Пчеличка на кон, тя упорстваше, бореше се с мен и се смъкна от другата страна на коня колкото може по-бързо. Тъй че пътуването ни до Бъкип ще е интересно за мен. Достатъчно малка е, мисля, че ще мога да я побера в кош на някое от товарните животни и да я уравновеся с дрехите и играчките ѝ. Или някои от тях. Бях напълно изумена, че такова малко дете може да има толкова много играчки и толкова много дрехи.
Имах чувството, че изпускам нещо.
— Пчеличка? Защо ще водиш Пчеличка в Бъкип?
Тя ме изгледа раздразнено.
— Къде другаде да я заведа? И Рицарин, и Чевръст предложиха да я вземат, въпреки че Чевръст няма дори жена, която да му помага с нея. Отказах и на двамата. Нямат представа с какво искат да се заемат. Аз поне имам опит с Шишко. Мисля, че с времето ще мога да проникна през мъглата ѝ и да получа някакво разбиране за нея.
— Мъглата ѝ — повторих глупаво.
По-голямата ми дъщеря ме погледна.
— Тя е на девет. Би трябвало вече да говори. А не може. Често бърбореше на майка, но дори и това не съм чувала да прави напоследък. След като майка си отиде, кой ще може да разбира горкото мъниче? Чудя се дали изобщо знае, че майка умря. Опитвах се да поговоря с нея за това, но тя само ми обръща гръб. — Копривка въздъхна тежко. — Не знам колко изобщо схваща каквото и да било. — Погледна ме и заговори колебливо. — Знам, че майка нямаше да одобри, но трябва да попитам. Използвал ли си някога Умението в опит да докоснеш ума ѝ?
Поклатих бавно глава. Не следях нишката на мисълта ѝ. Опитах се да направя връзка.
— Моли не желаеше да го правя, така че не съм. Още преди години открих опасностите от докосването на деца с Умение. Не помниш ли?
Това изтръгна малко усмивка от нея.
