— И Предан, и аз си го спомняме добре. Но мислех, че след години мълчание от страна на дъщеря ти най-малкото си се опитал да видиш дали има ум.
— Разбира се, че има! Тя е едно много умно малко същество. Понякога тревожещо умна! И говори, когато благоволи. Просто не е много ясна. Или толкова често, колкото би очаквал човек. — Копривка май никога не беше виждала малката си сестра да шие проба на коляното на майка им или да застане на масата, за да вземе свещи от стойките им. При идванията и заминаванията си беше виждала Пчеличка само като едно мъничко и свенливо дете, кротко и бдително. А сега беше нямо дете, свито на кълбо. Станах, закрачих из стаята, а след това се наведох над по-малката си дъщеря. — Хайде, Пчеличке — казах импулсивно, но в мига, в който я докоснах по гръбчето, тя се вцепени, изпъна се като изсушена на слънце риба, после се дръпна от допира ми и отново се сви, извърнала лице от мен.
— Остави я на мира — каза твърдо Копривка. — Фиц, хайде да си говорим откровено. Ти си в дълбока скръб и точно сега не можеш да мислиш за нищо извън себе си. Дори преди да се случи това не беше… ами, загрижен за дъщеря си. Не можеш да се грижиш за нея. Ако не те познавах добре, щях да кажа, че тя се страхува от теб. Знам, че не ти е присъщо да си жесток с децата. Тъй че ще кажа ясно само, че тя не иска да я докосваш. Тогава как изобщо ще се грижиш за нея? Ще трябва да тръгне с мен утре. В Бъкип има много гледачки, а както видях през последните няколко дни, тя всъщност няма нужда от много грижи. Щом я облекат, се храни, знае как да не се оцапа и изглежда доволна да седи и да гледа огън. Някои от жените, които се грижат за Шишко, биха били добър избор според мен, особено някоя, която вече е по-стара и търси по-простичка служба. — Копривка придърпа един стол до огъня и седна. Наведе се, за да пипне сестра си. Детето се дръпна и Копривка я остави. Пчеличка намери любимото си място до камината и сви крака под халата си. Видях как малкото телце се отпусна, щом скръсти ръце и погледът ѝ се изгуби в играта на пламъците. В безопасност. Безопасност, каквато нямаше да има в Бъкип. Помислих дали да я пусна да отиде със сестра си. Идеята не ми харесваше. Егоистично ли беше да я задържа при мен? Не бях сигурен.
— Ще са жестоки с нея там — казах бавно.
— Не бих наела жена, която може да е жестока! Толкова лошо мнение ли имаш за преценката ми? — Копривка се ядоса.
— Не гледачката ѝ. Децата в цитаделата. Когато почне уроците си, ще я кълват за това, че е малка и бледа. Ще я щипят по време на храна. Ще ѝ взимат сладкишите, ще я гонят по коридорите. Ще ѝ се подиграват. За това, че е различна.
— Другите деца? Уроци? — Копривка ме гледаше невярващо. — Отвори си очите, Фиц. Уроци по какво? Обичам я с такава нежност, с каквато изобщо може да обича човек, но един удобен и безопасен живот е най-доброто, което можем да ѝ осигурим. Не бих я пратила на уроци, нито бих я слагала на маса, където може да ѝ се подиграват или да я щипят. Ще я държа в безопасност в стаята ѝ, близо до моята. Нахранена, облечена и чиста, с простичките ѝ малки играчки. Това е най-доброто, което можем да ѝ предложим, и всичко, което знае да поиска от живота.
Зяпнах я изумен от думите ѝ. Как можеше да гледа на Пчеличка така?
— Смяташ, че е малоумна?
Тя изглеждаше стъписана от това, че го отричам. Намери обаче твърдост в себе си и ми отвърна:
— Случва се. Не е нейна вината. Не е твоя вина. Това е нещо, от което не можем да се крием. Беше родена късно в живота на майка ми и се роди мъничка. Такива деца рядко имат… растящ ум. Остават си деца. И през остатъка от живота ѝ, все едно дали къс или дълъг, някой трябва да се грижи за нея. Тъй че най-добре ще е да…
— Не. Тя ще остане тук. — Бях непреклонен. И стъписан, че Копривка може да предлага друго. — Каквото и да мислиш, въпреки странното ѝ поведение, тя има блестящ ум. А дори и да беше малоумна, отговорът ми щеше да е същият. Върбов лес е всичко, което е познавала. Знае как да се оправя из къщата и дворовете, и слугите я приемат. Не е глупава, Копривке, нито малоумна. Малка е и да, различна е. Може да не говори често, но говори. И прави най-различни неща. Шие, грижи се за кошерите, плеви градините, пише в малката си книжка. Обича да е навън. Обича да е свободна да прави каквото пожелае. Следваше Моли навсякъде.
По-голямата ми дъщеря само ме зяпаше. Пак погледна Пчеличка и попита невярващо:
— Това мъничко дете шие? И може да се грижи за кошер?
— Майка ти би трябвало да ти е писала, разбира се… — Думите ми заглъхнаха. Писането беше задача за Моли. А самият аз едва в последната година бях видял ярката искра на разум у детето си. Защо трябваше да смятам, че Копривка го е знаела? Не бях го споделил с нея, нито със Сенч или с когото и да било в Бъкип. Отначало се боях да се радвам преждевременно. А след играта ни със запомнянето не смеех да споделя знанието за дарбите на детето със Сенч. Все още бях сигурен, че той бързо ще намери начин да я използва.
Копривка клатеше глава.
