— Странно облечената тройка до вратата. Виждаш ли ги? С жълти ботуши и палта?
Погледът му ги обходи два пъти, след което той ги зяпна стъписан. Очите му се разшириха още повече.
— Познаваш ли ги? — попитах, забелязал уплахата му.
— Претопени ли са? — прошепна той прегракнало.
— Претопени? Как е възможно?
Взрях се в тях, зачуден какво е разтревожило Уеб. Претопяването лишаваше човек от човечността му, откъсваше го от мрежата на живот и съпричастие, които ни правят способни да обичаме и да бъдем обичани. Претопените обичаха само себе си. Някога бе имало много от тях в Шестте херцогства, грабеха близки и съседи, разкъсваха кралството отвътре, когато Разбойниците на Алените кораби пускаха между нас наши хора като врагове. Претопяването беше тъмната магия на Бледата жена и нейния капитан Кебал Тестото. Но бяхме надделели и бяхме прогонили разбойниците от бреговете си. Години след Войните на Алените кораби бяхме отплавали до последната ѝ твърдина на остров Аслевял, където приключихме с тях завинаги. Претопените, които те бяха създали, отдавна бяха отишли в гроба. Никой не бе практикувал злата магия от години.
— Приличат ми на Претопени. Осезанието ми не може да ги намери. Едва мога да ги доловя, освен с очите си. Откъде дойдоха?
Като майстор на Осезанието, Уеб разчиташе на животинската магия много по-остро от мен. Може би беше станала главното му сетиво, защото Осезанието дава на човек тръпка на усет за всяко живо същество. Този път, разтревожен от Уеб, разширих съзнателно Осезанието си към новодошлите. Нямах неговото ниво на усет, а препълнената с хора зала още повече размътваше сетивото ми. Не можех да усетя от тях почти нищо. Свих пренебрежително рамене.
— Не са Претопени — реших, защото добре знаех как злата магия лишава напълно човек от всичко, което Осезанието ми позволяваше да доловя. — Скупчили са се заедно твърде приятелски. Ако бяха Претопени, всеки от тях веднага щеше да потърси каквото най-много им трябва, храна, пиене и топло. Колебаят се, не желаят да бъдат възприети като натрапници тук, но им е неловко, че не знаят порядките ни. С Претопените не е така. Тъй че не са Претопени. Претопените изобщо не се интересуват от подобни тънкости.
Изведнъж осъзнах, че говоря като чирака убиец на Сенч, по начина, по който ги анализирах. Бяха гости, а не мишени. Покашлях се.
— Не знам откъде са дошли. Ревъл ми каза, че дошли на портата като музиканти за празника. Или може би акробати.
Уеб продължаваше да ги гледа втренчено.
— Не са нито едното, нито другото — заяви решително. В гласа му избуя любопитство. — Тъй. Хайде да поговорим с тях и да разберем кои са и що са.
Гледах как тримата си говореха. Жената и по-младият мъж закимаха рязко на това, което им каза по-високият. След това изведнъж го оставиха и започнаха да се движат из тълпата като овчарски кучета, тръгнали да съберат овцете. Жената държеше ръката си на бедрото, сякаш пръстите ѝ търсеха меча, който го нямаше. Въртяха глави и очите им шареха. Търсеха ли нещо? Не. Някого. Жената се надигна на пръсти да погледне над главите на струпаните хора, които гледаха смяната на музикантите. Водачът им се отдръпна към вратата. Дали пазеше да не избяга жертвата им? Или си въобразявах?
— Кого дебнат? — промълвих неволно.
Уеб не отговори. Вече беше тръгнал натам, където стояха тримата допреди малко. Но когато се обърна от мен, към живия барабанен ритъм изведнъж се вляха извисени гласове и игривият звук на гайда и към дансинга се понесоха танцуващи. Двойки се завъртяха и заподскачаха като пумпали на буйната мелодия и преградиха пътя ни и гледката ми. Сложих ръка на широкото рамо на Уеб и го издърпах от рисковете на оживения дансинг.
— Ще заобиколим — казах му и поведох.
Но и този път беше пълен със забавяния, защото имаше гости да се поздравят, а човек не може да претупа набързо такива разговори, защото е невъзпитано. Уеб, винаги любезен и бъбрив, като че ли изгуби интерес към странните чужденци. Съсредоточаваше вниманието си върху всички, с които го запознавах, и ги убеждаваше в чара си просто със силния си интерес кои са, с какво се препитават и дали си прекарват весело тази нощ. Оглеждах залата, но вече не можех да намеря непознатите.
Не се грееха край голямата камина, когато я подминахме. Нито ги виждах да се радват на храна и пиене или да танцуват, или да наблюдават празненството от пейките. Когато музиката свърши и вълната танцуващи се отдръпна, се извиних на увлечените в разговора си Уеб и лейди Есенция и закрачих през залата натам, където ги бях видял за последен път. Вече бях убеден, че не са музиканти и че не са се отбили тук случайно. Постарах се да не позволя подозренията ми да се усилят. Ранното ми обучение не винаги ми служи добре в подобни ситуации.
