Не намерих никого от тях. Измъкнах се от Голямата зала в сравнително тихия коридор и се огледах за тях, но напразно. Отишли си бяха. Поех си дълбоко дъх и твърдо реших да сложа край на любопитството си. Несъмнено бяха някъде във Върбов лес, за да се преоблекат със сухи дрехи, да изпият чаша вино или навярно се бяха изгубили в тълпата танцуващи. Щяха да дойдат пак. Все пак бях домакинът на събирането, а Моли ме беше чакала твърде дълго. Имах гости, за които трябваше да се погрижа, хубава жена, с която да танцувам, и чудесно празненство. Ако бяха музиканти или акробати, скоро щяха да се представят, защото несъмнено щяха да се надяват да спечелят благоволението и щедростта на домакините и гостите. Възможно бе дори аз да бях лицето, което търсеха, след като в моите ръце беше кесията, от която се плащаше на изпълнителите. Ако изчаках достатъчно дълго, щяха да стигнат до мен. А и да бяха просяци или пътници, пак бяха добре дошли. Защо трябваше винаги да си въобразявам опасност за обичните ми хора?
Гмурнах се отново във вихъра от веселие. Отново танцувах с Моли, поканих Копривка да потанцува с мен, но я изгубих от Ридъл, прекъснах Пламен, докато се опитваше да види колко меденки може да струпа на кула на едно блюдо за забавление на една хубава девица от Върбово, похапнах курабии с джинджифил и накрая бях хванат натясно от Уеб близо до бурето с ейл. Той напълни халбата си след мен, а после ме подкара към една пейка недалече от камината. Огледах се за Моли, но двете с Копривка си говореха нещо и след миг тръгнаха да разбудят Търпение, която дремеше в стола си. Тя им възрази вяло, когато я надигнаха и поведоха към покоите ѝ.
Уеб заговори без заобикалки:
— Не е естествено, Том — загълча ме той, без да се притеснява кой може да ни подслуша. — Толкова си самотен, отекваш на Осезанието ми. Трябва да се отвориш за възможността да се обвържеш отново. За човек от Старата кръв да я кара толкова дълго без партньор е нездравословно.
— Не чувствам нужда от това — казах му искрено. — Имам си хубав живот тук, с Моли и Търпение, и момчетата. Честна работа, която ме ангажира, а свободното си време прекарвам с хората, които обичам. Уеб, не се съмнявам в мъдростта и опита ти, но също така не се съмнявам в сърцето си. Не ми трябва нищо повече от това, което си имам точно сега.
Той ме погледна в очите, напрегнато. Последните ми думи бяха почти верни. Ако можех да си върна вълка, тогава, да, животът щеше да е много по-хубав. Ако можех да отворя вратата и да видя Шута ухилен на прага, тогава животът ми наистина щеше да е пълен. Но нямаше смисъл да въздишам по онова, което не можех да имам. Само ме отвличаше от това, което вече имах, а то бе повече от всичко, което бях имал в живота си. Дом, дамата на сърцето ми, момчета, навлизащи в мъжеството си под покрива ми, и удобството на леглото ми нощем. Сведения от замък Бъкип само колкото да се чувствам, че все още съм необходим в по-големия свят, и достатъчно малко, за да знам, че всъщност могат да се оправят без мен и да ме оставят малко на мира. Имах годишнини, с които можех да се гордея. Бяха минали близо осем години, откакто Моли бе станала моя жена. Почти десет, откакто бях убил човек.
Почти десет години, откакто за последен път видях Шута.
И ето го, онова потъване като на падащ в кладенеца на сърцето ми камък. Опазих го да не проличи на лицето или в очите ми. Онази бездна в края на краищата нямаше нищо общо с дългото време, в което бях живял без животно за спътник. Това беше съвсем друг вид самота. Нали?
Може би не. Самотата, която никога не може да бъде запълнена от никого освен от онзи, чиято загуба е предизвикала липсата. Е, в такъв случай може би беше същата.
Уеб продължаваше да ме гледа. Осъзнах, че съм зареял погледа си покрай рамото му към танцуващите, но дансингът вече бе празен. Изместих го и срещнах неговия.
— Добре съм си така, както съм, приятелю. Доволен. Защо да обърквам всичко? Би ли предпочел да копнея за повече, след като вече имам толкова много?
Беше съвършеният въпрос, с който да прекратя добронамереното досаждане на Уеб. Видях го как се замисли над думите ми, а след това на лицето му изгря усмивка, която идваше от сърцето му.
— Не, Том, не бих ти пожелал това, наистина. Аз съм човек, който може да признае, когато греши, и може би съм мерил твоето жито с моята крина.
Разговорът изведнъж се преобърна с главата надолу, поне за мен. Думите сами изригнаха от устата ми.
— Твоята чайка, Риск, тя добре ли е още?
Той се усмихна криво.
— Толкова добре, колкото би могло да се очаква. Тя е стара, Фиц. Двайсет и три години е с мен, а беше сигурно на две или три, когато се срещнахме.
Замълчах. Никога не се бях замислял колко дълго живеят чайките и не го попитах сега. Всички въпроси, които бяха твърде жестоки, за да се зададат, ме оставяха смълчан. Той поклати глава и извърна поглед.
