Освен ако не са гладни и не търсят още храна!
Нещо докосна крака ми.
Побягнах, спънах се и паднах. Свещта угасна. Мракът ме заля, за да ме удави. Изпълни пространството, където доскоро го бе задържала светлината от свещта ми. За миг не можех да вдишам, защото имаше мрак вместо въздух. Придърпах стъпалата си в халата, ужасена, че може да им скочат плъхове и да ми отхапят пръстите. Сърцето ми биеше толкова силно, че разтърси цялото ми тяло. Надигнах се в тъмното, тръснах изгорената си ръка и издрасках капките восък от нея. Заозъртах се, но тъмнината беше непроницаема. Черното ме притискаше, вещество, което не можеше да се диша. Ужасът в мен се надигна.
— Мамо! — изпищях и след това изведнъж реалността на смъртта ми ме обкръжи, гъста и задушаваща като самия мрак. Нямаше я и нямаше никой, никой, който да може да ме спаси. Мрак и смърт станаха едно и също за мен.
— Мамо! Мамо, мамо, мамо! — крещях и крещях, защото ако бях в мрака и мракът беше смъртта, значи тя трябваше да може да дойде при мен.
Крещях докато не прегракнах, а след това само треперех окаяно, смълчана и обзета от ужас. Никой не дойде. И да се беше събудил някой и извикал, чул приглушения ми плач, не го чух. След като първият пристъп отмина, се свих на кълбо, задъхана. Поне се бях стоплила. Косата ми беше полепнала по черепа ми от пот. Само ходилата и дланите ми все още бяха студени. Загърнах коленете си и придърпах дланите в ръкавите си. Тупкането на собственото ми сърце изпълни ушите ми. Копнеех да мога да чувам по-добре, защото макар да се ужасявах, че може да чуя шумоленето на плъхове, още повече се страхувах да не ме нападнат изведнъж. Звуци на безпомощен страх заклокочиха в гърлото ми. Отпуснала чело на мазния под и задъхана, затворих очи да отблъсна притискащия ме мрак.
