Не слязох по главното стълбище. Вместо това заобиколих по слугинското задно стълбище и по почти запустелия коридор, докато най-сетне стигнах до бърлогата си. Отключих високите врати и се шмугнах вътре. Само няколко тлеещи въглена бяха останали от огъня в камината. Разбудих ги с листове смачкана хартия от писалището си, изгаряйки безполезните размишления от сутринта, а след това добавих още дърва. Отидох до писалището, седнах и придърпах чист лист. Взрях се в него и се зачудих защо просто не го изгоря веднага? Защо да пиша на него, да се вглеждам в думите и след това да го изгоря? Имаше ли всъщност нещо останало в мен, което да можех да доверя само на хартията? Имах живота, за който бях мечтал, дома, любящата си жена, порасналите деца. В замъка Бъкип ме уважаваха. Това беше кроткото затънтено местенце, за което винаги бях мечтал. Повече от десет години бяха минали, откакто изобщо бях помислял да убия някого. Оставих перото и се отпуснах в стола си.
Почукване на вратата ме стресна. Надигнах се рязко и инстинктивно огледах стаята, за да видя дали има нещо, което трябва набързо да скрия. Глупаво.
— Кой е?
Кой освен Моли, Копривка и Ридъл можеше да знае, че съм тук? А никой от тях нямаше да почука.
— Ревъл, сър! — Гласът му беше разтреперан.
Станах.
— Влез! Какво има?
Той отвори вратата. Беше задъхан и пребледнял.
— Не знам. Ридъл ме прати на бегом. Вика, елате, елате веднага, в кабинета ви. Където оставих вестоноската. О, сър. Кръв има там на пода, а от нея — и помен няма. — Пое си дъх разтреперан. О, сър, толкова съжалявам. Предложих ѝ стая, но тя отказа и…
— С мен, Ревъл — прекъснах го все едно беше пазач под моя команда. Той пребледня още повече от рязката ми команда, но след това изправи рамене. Радваше се, че отстъпва всички решения на мен. Ръцете ми се задвижиха инстинктивно, за да се уверя, че няколкото малки скрити по тялото ми оръжия са си на мястото, както винаги. След това затичахме по коридорите на Върбов лес. Кръв, пролята в дома ми! Кръв, пролята от някого до мен! И не от Ридъл, защото щеше кротко да я е почистил, а не да ме вика. Насилие в дома ми, срещу гост! Надвих сляпата ярост, която се надигна в мен, потуших я с леден гняв. Щяха да умрат. Тези, които бяха направили това, щяха да умрат.
Поведох Ревъл по заобиколен маршрут, за да избегнем места, където можеше да се натъкнем на гости, и стигнахме до официалния ми кабинет, след като прекъснахме само една недискретна млада двойка и уплашихме един пиян младок, който си търсеше място да дремне. Укорявах се за това колко много хора съм пуснал в дома си, колко много, които знаех само по лице или име, без да ги познавам истински.
А Моли спеше сама и без никой да я пази!
Спрях рязко пред вратата на кабинета ми. Гласът ми беше хриплив от гняв, когато извадих гадния нож, стегнат на ръката ми, и го тикнах към Ревъл. Той залитна назад от страх.
— Вземи го — изръмжах му. — Иди до спалнята ми. Надникни вътре и се увери, че милейди спи необезпокоявана. След това заставаш отвън пред вратата и убиваш всеки, който се опита да влезе. Разбра ли ме?
— Сър. — Той се покашля и преглътна. — Имам нож, сър. Ридъл ме накара да го взема. — Измъкна го непохватно изпод безукорната си куртка. Беше два пъти по-дълъг от този, който му предложих, благородно оръжие, а не малкото приятелче на професионален убиец.
— Тръгвай тогава — казах му и той изчезна.
Забарабаних с пръсти по вратата — знаех, че Ридъл ще ме познае по това, — след което се шмугнах вътре. Той се беше надвесил над нещо. Бавно се изправи.
— Копривка ме прати да взема бутилка от хубавото бренди — каза, че го пазиш тук. Искаше да предложи на лорд Кантърби. Когато видях листовете на пода, а след това кръвта, пратих Ревъл при теб. Виж тук.
Ревъл беше донесъл на пратеничката храна и вино и ги беше оставил на писалището ми. Защо бе отказала да отиде в стая за гости или да дойде при нас в Голямата зала? Беше ли знаела, че е в опасност? Беше изяла поне част от храната, както прецених, преди подносът да бъде запокитен на пода с няколко листа хартия от писалището ми. Падналата винена чаша не се беше пръснала, но бе оставила лунен сърп разлято вино на тъмния излъскан камък на пода. А около тази луна имаше съзвездие от кървави звезди. Размахано острие беше пръснало тези червени капки.
Изправих се и огледах кабинета. Нищо. Никакви разбъркани чекмеджета, нищо преместено или взето. Нищо, което да не беше на мястото си. Нямаше достатъчно кръв, за да е умряла тук, но нямаше и следа от някаква по-нататъшна борба. Никаква капка повече, никаква кървава диря изобщо. Спогледахме се мълчаливо и тръгнахме едновременно към тежките завеси на вратите. Лете понякога ги отварях широко, за да гледам навън към градината с пирен за пчелите на Моли. Ридъл започна да дърпа завесата настрани, но тя се задържа.
— Гънка от нея е затисната от вратата. Минали са оттук.
