— Майлд, ако обичаш, помогни на Ридъл да си направи постеля пред вратата на лейди Шън. Лейди Шън, ако желаете компания за тази стая, предлагаме ви Панси. Никой друг. Панси, ще ти се заплати допълнително за тази служба през нощта. И това е всичко. Аз отивам да си лягам, веднага. Достатъчно врява имаше след един много тежък ден.
— Ако призракът на Роно ме удуши през нощта, дано да имате добро обяснение за лорд Сенч как сте се провалили в дълга си да ме защитите!
Хвърли ядните си думи в гърба ми. Продължих да се отдалечавам. Знаех, че оставям бремето да се оправи с това на раменете на Ридъл. Знаех, че може да се справи. А и поне беше спал малко и не беше убил някого, нито беше изгарял труп тази нощ.
Отворих вратата на стаята на Пчеличка. Празно. Значи беше имала благоразумието да се преоблече и да отиде в моята стая. Продължих по коридора. Отворих вратата на стаята си и застинах. Усещах, че я няма вътре. Стаята не ми даваше Осезанието за присъствието ѝ, само студ и празнота. Огънят беше почти догорял.
Вдигнах високо свещта и се огледах да разбера дали е идвала тук. Доколкото можех да определя, нищо не се беше променило, откакто за последен път бях напуснал стаята. По навик отидох до камината и добавих дърва в огъня.
— Пчеличке? — извиках тихо. — Криеш ли се?
Дръпнах купчината одеяла от леглото, за да се уверя, че не се е пъхнала под тях и не е заспала. Омачканите вмирисани на мъжка пот чаршафи ме увериха, че няма да е особено привлекателно място за криене за нея. Не. Не беше идвала тук.
Тръгнах отново към стаята ѝ. Всичко в коридора беше тихо. Ридъл отвори очи и надигна глава, щом минах.
— Просто проверявам за Пчеличка — казах му.
Ужасно неприятно ми беше да му призная, че съм загубил собствената си дъщеря. Потръпнах дори само при мисълта какво ще донесе на Копривка за хаоса в къщата ми. Призраци, задимени комини и полуобучен персонал — всичко това не беше нищо в сравнение с това да не знам къде е малката ѝ сестра.
Влязох отново в стаята ѝ.
— Пчеличке? — извиках тихо. Явно я нямаше на оголеното легло. Изпитах страх. Беше ли се пъхнала под завивките в слугинската стая? Изругах се наум, че не ги бях взел да изгоря и тях. — Пчеличке? — извиках по-високо и две бързи крачки ме отведоха до вратата на малката стая.
Празно. Опитах се да си спомня как беше изглеждала последния път, когато я видях. Постелята не беше ли по-малко на пода и повече на рамката на леглото? Помолих се на боговете, които едва признавах, дано да не я е докосвала. Стаичката беше толкова малка, че беше нужен само миг, за да се уверя, че не е в нея. Излязох от нея и обзет от ужас се втурнах към раклата ѝ за дрехи. Колко често си бях напомнял, че ѝ трябва нещо по-малко, с по-лек капак? Сигурно беше паднала в нея, ударила си беше главата и след това се бе задушила в тъмното.
Но вътре бяха само дрехите ѝ, натикани на купчини и вързопи. Облекчението се бореше с тревогата. Нямаше я. Жегна ме раздразнение, че дрехите ѝ са толкова зле поддържани. Бяха ли слугите зарязали и тази стая, след като ги изгоних от моята? В толкова много отношения се провалях с дъщеря си, но най-вече с това, че я бях загубил тази нощ. Кракът ми побутна нещо на пода. Купчина мокри дрехи. Дрехите на Пчеличка. Значи се беше преоблякла тук. Къде можеше да е тогава? Била е тук и вече я нямаше. Къде можеше да е? Къде можеше да е отишла? В кухнята? Беше ли огладняла? Не. Беше разтревожена, дори уплашена. Къде можеше да е отишла?
И се сетих.
Минах покрай Ридъл, привидно спокоен.
— Лека нощ! — пожелах му кисело. Той ме изгледа, а после се надигна бързо, с едно плавно движение.
— Ще ти помогна да я потърсим.
Ядосах се на проницателността му и я приех с охота.
— Поеми кухните тогава. Аз ще проверя в кабинета ми.
Той кимна и затича. Заслоних с ръка пламъчетата на свещите и го последвах. Слязохме по стълбището и поехме в различни посоки. Затичах към личния си кабинет. Всичко беше тихо и тъмно.
Двойните врати на кабинета бяха затворени. Цареше пълна тишина.
