Потръпнах, като си спомних глиганската бърлога, в която се беше превърнала стаята ми. Нищо не можеше да се направи сега. Исках всяко останало късче от завивките ѝ да бъде унищожено, за да избегна заразата от ужасните твари, които пратеничката бе донесла в себе си. Едва потиснах мисълта за жестокото наказание, което ѝ бе наложено. Толкова невъзвратимо. Наказанието им за това, че е предателка, беше дълга и мъчителна смърт, която никакво оправдание или обяснение не можеше да спре. Все още не бях сигурен кои са „те“, но вече ги презирах.
Запалих свещ от камината, а Пчеличка отиде до раклата си с дрехи. Нощницата ѝ повлече мокра диря по пода. Тя вдигна тежкия капак, подпря го с рамо, за да го задържи отворен, и започна да рови в раклата. Озърнах се из стаята. Оголеното легло изглеждаше сурово и обвиняващо. Бях убил една жена в тази стая, тази нощ. Исках ли изобщо детето ми да спи тук отново? Може би нямаше да я измъчват кошмари от това, което бях направил, защото със сигурност нямаше представа за това. Щеше да вярва, че пратеничката просто е умряла от раните си. Но това убийство щеше да ме терзае дълго. Не исках дъщеря ми да спи в леглото, където бях убил някого. Още утре щях да се разпоредя да я преместим в друга стая. За тази нощ…
— Спри! Просто спри, моля те! Остави ме на мира! МОЛЯ ТЕ! — Беше гласът на Шън, извиси се до писък на последната дума.
— Стой тук! — изръмжах на Пчеличка и изскочих от стаята. Временната спалня на Шън беше в края на коридора. Бях направил само няколко крачки, когато Ридъл, по нощница, с нож в ръка и с щръкнала на туфи коса изригна от стаята си и се озова до мен. Затичахме рамо до рамо. Гласът на Шън се извиси отново, изпълнен с ужас:
— Съжалявам, че си мъртъв. Не беше моя вина, не беше моя вина! Остави ме на мира!
Вратата на Шън рязко се отвори и тя изскочи в сумрачния коридор. Кестенявата ѝ коса падаше по раменете на нощницата ѝ. Държеше нож, фино и тънко острие, и дори в ужаса си го държеше така, сякаш знае как да борави с него. Изпищя още по-силно, като ни видя да тичаме към нея. След това позна Ридъл, извика името му без дъх, затича и се хвърли в ръцете му, като едва не се намушка на ножа му. Като че ли не забеляза, когато той хвана китката ѝ, стисна и я принуди да пусне оръжието си.
— Какво има, какво стана? — завикахме двамата, а в отговор тя само проплака и прегърна Ридъл през врата толкова силно, че се уплаших да не го задуши. Беше заровила лицето си в гърдите му, а той държеше ножа си настрана от нея в едната си ръка, докато с другата я потупваше непохватно по гърба. Тя му повтаряше нещо, но не можех да я разбера. Наведох се и вдигнах оръжието ѝ. Беше един от предпочитаните модели за работата на убиец. Явно не беше уверена, че елементарното ѝ обучение ще я защити срещу призрак. Пъхнах го в ръкава си.
— Ще проверя стаята ѝ. Ти я пази — казах на Ридъл, но когато понечих да мина покрай тях, тя внезапно вдигна глава и изкрещя:
— Не влизай там! Не влизай! Това е призракът му, плаче и плаче! Обвинява ме. Роно ме обвинява!
Спрях, усетил гадене от обземащия ме страх. Не съм суеверен. Не вярвам в призраци. И все пак като че ли чух далечния плач на изгубено дете. Сърцето ми се сви, но приех с охота думите на Ридъл:
— Било е само лош сън, Шън. Преживяла си много и си носила много страх в сърцето си през последните две седмици. Сега си тук, в една непозната къща и се чудиш каква форма ще придобие тепърва животът ти. Нормално е да се очаква да имаш лош сън.
Тя го пусна и го изгледа ядосано. Гласът ѝ беше изпълнен с възмущение.
— Не беше сън. Не бях в състояние да заспя. Лежах в леглото и мислех, и после започнах да чувам плача. Роно е. Малкият клетник винаги плачеше, винаги хленчеше и просеше. Всяко сладко или вкусно нещо, което сготвеха за мен, непрекъснато си просеше или просто си открадваше от него. И точно това го уби! — Беше по-скоро ядосана, отколкото уплашена. — Той го открадна от мен и го изяде, и умря. Как може да е моя вината?
— Не е твоя — отвърна Ридъл мигновено. — Разбира се, че не е. Вината пада върху онзи, който се е опитвал да те отрови.
Хлиповете ѝ изведнъж се промениха и се зачудих как разбрах, че от ужасена стана спокойна. Тя пак зарови лице в рамото му и се вкопчи в него, притисна тялото си в неговото. Той ме погледна неловко над рамото ѝ. Постарах се да не се намръщя. Не бях сигурен какво са с Копривка един за друг, но дори в тази ситуация не ми харесваше да виждам, че прегръща друга жена.
— Ще проверя стаята ѝ. Просто да съм сигурен, че всичко е наред — казах.
Шън вдигна лицето си. Сълзи и сополи бяха заличили всякаква красота от него.
— Не сънувах, защото не спях! И не съм си въобразила! Чух плача му!
— Ще видя.
Когато минах покрай Ридъл, той ми подаде ножа си. Кривна вежда в знак, че няма как. Винаги е по-добре да си въоръжен. После каза:
— Ще я настаня в стаята си за нощта.
— Не може да ме оставите сама! — проплака тя.
— Ще спя пред прага ти тогава. Ако нещо те притесни, ще съм само на няколко стъпки от теб.
