Любими,
Имал съм времена на душевен мир в присъствието ти. Макар че, за да съм искрен със себе си, имало е също толкова много моменти, когато присъствието ти ме е хвърляло в най-гибелна опасност. Или болка. Или страх. Но мирът е това, което помня и за което копнея. Да беше тук, щях да те сграбча за раменете и да те разтърся докато зъбите ти затракат. Какъв е смисълът на това окастрено послание, което си ми изпратил? Страх те е било да довериш толкова много информация? Подозирал си колко жестоко ще бъде преследвана твоята пратеничка? Боял си се как ще понесе такава мъчителна смърт? Що за потребност е могла да те принуди съзнателно да я изправиш пред риска да понесе такава съдба? Питам се това и единственият отговор, който мога да намеря, е, че ако не си го бил направил, съдбата ѝ е щяла да бъде още по-лоша. Какво, питам се, би могло да е по-лошо? А след това се чудя що за опасност грози самия теб, за да не дойдеш лично?
Единственото, което имам, са въпроси и всеки от тях е мъчение за мен в момент, когато съм притиснат от собствените си грижи. Възложил си ми мистериозна задача с малко податки. Опасявам се, че е съществена. Но също толкова съществени са тези, които вече са на плещите ми. Отглеждането на дъщеря ми… Трябва ли отново да изоставя собственото си дете, този път за да тръгна да търся твоето? Твърде малко информация, стари приятелю, и твърде голяма жертва.
Стоях сама в стаята си и слушах врясъците на Шън в коридора. Горчивина се надигна в мен. След всичко, което бях преживяла с него тази нощ, всичко, което бях направила, за да му помогна, един вик от нея и баща ми беше изтичал навън, оставяйки ме сама в полумрака, в мокрите дрехи. Избутах по-високо капака на раклата и се надигнах на пръсти, за да опипам отвътре да намеря нещо сухо и удобно, което да облека за леглото. Забърках надолу покрай зимни чорапи и боцкащи вълнени ризи. Пръстите ми докоснаха нещо, хванах го и го издърпах от дъното на раклата.
Беше топъл плъстен зимен халат. Червен. Любимият ми цвят. Отнесох го до огъня, за да го видя по-хубаво. Беше нов. Обърнах яката и познах шевовете. Майка ми го беше ушила. За мен. И го беше прибрала, както правеше често, за да се извади, когато надрасна стария си.
Смъкнах мокрите си дрехи и си навлякох през главата новия нощен халат. Прилягаше ми добре, само дето ми беше малко дълъг. Повдигнах го, за да мога да ходя. Почувствах се елегантно, че трябва да повдигна полите си, докато вървя, макар и да не бяха поли, а само краят на нощния ми халат.
Призракът извика — дълъг далечен вопъл, от който настръхнах. Постоях замръзнала за миг. След това се повтори, по-близък и по-силен. Две неща се случиха в този момент. Разбрах, че изобщо не трябваше да оставям котарак в шпионския лабиринт, и внезапно заключих, че да, стаята ми все пак има вход към тайните проходи. Просто не беше там, където бях помислила, че трябва да е.
Бутнах вратата към слугинската стая. Светлината от огъня едва проникваше вътре. Върнах се за свещ. Постелките на бледата странница бяха както ги беше оставила, смачкани на леглото. Бях достатъчно благоразумна да не ги докосвам. Заобиколих предпазливо и в този момент се препънах в нещо и едва не паднах. Извиках от страх от заразената постеля и призракът проплака в отговор.
— Ей сега! — изсъсках му тихо. — Идвам. Тихо, и ще ти дам едно голямо парче риба.
— Вода, добре. И наденичка от килера. Стой кротко, докато стигна до теб. Моля те.
