Убиецът на Шута полностью

Златист блясък се появи в жълтите очи и разбрах, че съм го обидила. Бях обидила котка. Просто една котка. Защо тогава по гърба ми пробяга тръпка на страх? Сетих се, че майка ми ми казваше да не ме е срам да се извиня, когато съм сбъркала. Казваше, че ако били спазвали това правило, това щяло да спести и на нея, и на татко ми много неприятности. След това въздишаше и добавяше, че никога не трябва да си мисля, че едно извинение може напълно да заличи това, което съм направила или казала. Все пак си струваше да опитам.

— Моля за извинение — казах искрено. — Не знам много за котките, защото никога не съм имала котка. Мисля, че без да искам, те обидих.

Да. Два пъти. Идеята, че човек може да „има своя котка“ е също много обидна. Изведнъж вдигна едно от задните си крачета към тавана и започна да се чеше с другото. Разбрах, че така ме обижда. Реших да го изтърпя мълчаливо. Той продължи с това нелепо дълго. Започнах да измръзвам. Хванах скришом края на наметалото и го загърнах около раменете си.

Когато най-после свърши, той отново съсредоточи кръглите си немигащи очи върху мен. Дадох ѝ сънища. Легнах до нея и мърках през дългата студена нощ. Беше лошо ранена. Умираше. И го знаеше. Сънищата ѝ бяха тъмни, с остри ръбове, пълни с лицата на онези, които бе провалила. Сънуваше тварите, които бяха вътре в нея, гризяха и пълзяха през вътрешностите ѝ. Влязох в сънищата ѝ и в тях бях Котката на котките, невъобразимо могъща. Подгоних и избих онези, които я бяха наранили. Изподрах ги с ноктите си и им изтръгнах червата. Към зазоряване, когато сланата бе най-студена, обещах да те доведа при нея и тя щеше да бъде открита и съобщението ѝ доставено. Тя ми благодари и ѝ казах, че топлината на наметалото ми е била приятна. Точно тогава тя каза, че ще е мое, когато си отиде.

Разказът му кънтеше от истина. Чак до последното твърдение. Знаех, че лъже. Той знаеше, че знам, че лъже. Усмихна се лениво, без устата му изобщо да се раздвижи. Предизвикваше ме да оспоря разказа му. Дълбоко в сърцето ми Вълкът Баща изръмжа, тихо и гърлено. Не харесваше тази котка, но ръмженето му трябваше да предупреди колкото мен, толкова и хитрия котарак.

— Добре. Ще оставям наметалото тук нощем, за да го използваш.

Размяна, предложи той.

Аха. Погледнах го.

— Какво имам аз, което би могла да иска една котка?

Очите му се присвиха. Котката, на която е позволено да спи до кухненската камина, има кошница с меко одеяло. И билка…

— Котешка мента. И отрова за бълхи. — Знаех това. Майка ми бе започнала традицията.

Искам същото. И ако ги видиш, че ме гонят с метла, трябва да изкрещиш и да им се скараш, и да ги плеснеш, така че никога повече да не го правят.

— Мога да направя това.

И трябва да ми носиш вкусни неща. В чисто блюдо. Всеки ден.

По някакъв начин се беше доближил до мен. Бавно се качи в скута ми и се намести.

— Мога да правя това — съгласих се.

И когато пожелая да ме погалят, трябва да ме погалиш. Но само ако аз го пожелая. Беше се превърнал в черно кръгче в скута ми. Вдигна едната си предна лапа, разпери дълги и много остри нокти и започна да ги почиства.

— Добре. — Много внимателно отпуснах ръце върху него. Пръстите ми потънаха в гъста черна козина. Беше толкова топъл! Внимателно опипах хълбока му. Намерих две трънчета и един репей и ги махнах. Краят на опашката му оживя, вдигна се и се уви около китката ми. Беше изключително мило. Пъхнах пръстите си под брадичката му и нежно го почесах. Той вдигна глава и странен прозрачен клепач се повдигна и покри полузатворените му очи. Преместих ръката си, за да го погаля по ушите. Мъркането му се усили. Очите му станаха на цепки.

Известно време само седяхме така. Той бавно започна да се отпуска на хълбок. Разчесах сплъстената козина на корема му.