— Не казвам, че изглеждаш дрипава или мръсна! Не. Не! Просто имах предвид, че все едно… — Спря и изглеждаше толкова комично тъжен, че не можах да не се засмея.
— Всичко е наред, тате. Не че не ме виждат всеки ден облечена както обикновено. Няма да излъжа никого.
Баща ми изглеждаше притеснен.
— Не мисля, че целта ни е да лъжем когото и да било, Пчеличке. По-скоро, обличаш се по начин, който показва уважение към писаря, който те учи. — И добави по-бавно: — И за да покажеш истинското си положение в домакинството. — Спря и усетих, че трескаво премисля нещо. Оставих го, защото умът ми изведнъж се оказа също толкова зает.
Внезапно ме споходи ужасна мисъл. Ученето бе нещо, което щях да правя четири от всяка ръка дни. Означаваше ли това, че ще се обличам така всеки ден? Означаваше ли, че всяка сутрин Грижливка ще нахлува в стаите ми, за да ме приготви? Бавно осъзнах, че ще са четири пълни дни, преди да мога след това да правя каквото си поискам с утрото си! Никаква езда повече сутрин. Не че беше имало някаква, откакто избухнах с Настойчивост. Но си мислех, че рано или късно, все някак си, ще оправя нещата с него. Но това, че сутрините ми бяха отнети, беше завинаги. Почти всеки ден щях да съм принудена да се разправям с хора, които не харесвах, в училищната стая. И дори на масата за закуска…
— О, Пчеличке, каква изненада! Сресала си се. Приличаш почти на момиче тази сутрин.
Обърнах се при поздрава на Шън. Ридъл беше влязъл след нея в стаята. Тя ми се усмихваше. Баща ми изглеждаше разколебан, а веждите на Ридъл се бяха вдигнали почти до косата. Усмихнах ѝ се на свой ред и внимателно приклекнах в реверанс.
— Благодаря, Шън. Ти самата изглеждаш почти като добре възпитана дама днес. — Гласът ми бе гладък като сладък крем. Щеше да е почти комично да гледам как изражението на баща ми превключва от несигурност в тревога, ако не беше влязъл писар Фицбдителен, тъкмо навреме, за да чуе думите ми. И само моите думи, без коментара, който ги беше предизвикал. Хвърли ми поглед, какъвто щеше да е заслужило някое гадно и непочтително дете, а после поздрави Шън топло и я придружи до стола на масата все едно я спасяваше от някое малко и своенравно животинче.
Забелязах, че Шън не започна да се храни веднага, а изчака докато Фицбдителен се настани до нея. Бяха крайно общителни сътрапезници, говореха с татко ми и Ридъл, но не отделиха нито дума, нито поглед за мен. Подаваха си храна един на друг и Шън му наля още чай. През повечето време гледах в чинията си и се хранех. Когато все пак погледнех крадешком към тях, съчетаната им красота късаше сърцето ми с ревниви нокти. Наистина изглеждаха все едно бяха излети от един и същи калъп, създадени бяха, за да си подхождат. И двамата имаха същите лъскави къдрици, решителни брадички и изящни носове. Погледите им бяха изпълнени с възхищение един към друг, сякаш се гледаха в тоалетно огледало. Върнах поглед към чинията и се престорих на страшно заинтересована от наденицата.
Баща ми предлагаше на Ридъл пушен бут, вина от избата и пушена речна риба, които да закара в замък Бъкип. Ако Ридъл се съгласеше с всичко това, щеше да натовари цял фургон. Но той настояваше, че трябва да пътува леко и че щял да се опита скоро да намине пак.
Ушите ми доловиха откъслеци от думите на Шън.
— … се преструвам, че не ме занимава. Но също така се радвам, че вече сте достатъчно добре, за да преподавате. Един ден, пълен с полезни занимания, е, вярвам, най-добре за децата. И дисциплина. Ще бъдете ли достатъчно строг, как мислите?
Гласът на Фицбдителен беше нисък и мек, като мъркане на голям котарак.
— Много строг като за начало, смятам. По-добре да започнеш с твърда ръка, отколкото да се опиташ да наложиш дисциплина по-късно.
Сърцето ми изстина.
Привършихме закуската и нашият писар пожела на баща ми добър предобед. Когато погледна към мен, не се усмихна.
— Очаквам да ви видя веднага в класната стая, лейди Пчеличка.
Малко учтивост можеше да промени мнението му за мен.
— Ще ви последвам веднага, писар Фицбдителен.
Той погледна баща ми вместо мен и каза:
— Държа учениците ми да ме наричат писар Лант. Нищо не е за младите да го запомнят.
— Както желаеш — отвърна баща ми, но знам, че споделяше мисълта ми. Името не го клеймеше като незаконен син всеки път, когато се изречеше.
