Изчаках кротко, докато учителят ми пожелае на Ридъл успешен ден, а след това го последвах мълчаливо към класната стая. Все още леко накуцваше, но се стараеше да крачи отривисто. Следвах го толкова бързо, колкото можех, без да затичам. Нищо не ми каза, нито погледна назад, за да види дали не изоставам. Колкото и глупаво да изглежда, сърцето ми се късаше, а неприязънта ми към Шън къкреше, готова да кипне. Щях да сложа умрели плъхове в гардероба ѝ. Не. Това само щеше да донесе неприятности на Ревъл, а той беше добър с мен. Опитвах се напразно да измисля някакъв гаден номер, който да не създаде неприятности на някой друг. Толкова нечестно беше, че просто защото тя бе красива и пораснала, можеше да спечели цялото внимание на всеки мъж в домакинството. Те бяха МОЯТ баща, приятелят на МОЯТА сестра и учител, изпратен да учи МЕН, но само с едно кривване на главата Шън като че ли можеше да ги направи нейни. А аз бях безсилна да я спра.
Бях изостанала доста зад дългите му бързи крачки. Той стигна до вратата на училищната стая, спря и погледна през рамо към мен с леко раздразнение. Изчака ме мълчаливо и се отдръпна, за да ме пусне да изтичам в стаята пред него.
Спрях изумена на прага. Никога не бях виждала толкова много деца на едно място — и всички те станаха, когато влязох. Изглеждаше странно и застрашително, както когато някое дърво се изпълни с грачещи врани или пчели се завихрят на рояк, преди да напуснат кошера. Стоях неподвижно, без никаква представа къде да отида. Погледът ми се зарея над тях. Някои познавах от предишни срещи, някои бях зървала мимоходом, а две ми бяха съвсем непознати. Елм и Лея бяха там, чисти и спретнати, облечени в зеленото и жълтото на Върбов лес, а не с вечните им кухненски престилки. Тафи също беше там, с прост жакет и панталони. Мръщеше се, скръстил ръце на гърдите си, явно недоволен. Видях Настойчивост най-отзад, лицето му толкова изтъркано, че изглеждаше зачервено, косата му беше вързана на опашка. Облеклото му беше спретнато, но явно беше видяло не един собственик. Момчетата до него бяха другите ратайчета от конюшните — Лукор, Реди и Оутил. Имаше един младеж, когото бях виждала да работи в градините, и едно момче и едно момиче, които бях виждала да се грижат за гъските. Толкова много! Поне десетина лица ме зяпаха втренчено, докато стоях замръзнала.
Глас зад мен каза неодобрително:
— Лейди Пчеличка, ще благоволите ли да се отместите от прага, за да мога да вляза?
Дръпнах се от пътя му и изведнъж осъзнах, че децата бяха станали за писаря, не заради мен. Почувствах се малко по-добре, докато пристъпвах плахо в стаята и погледите им се отместиха от мен към Фицбдителен.
— Доволен съм, че виждам такава акуратност — поздрави ги той. Стори ми се, че долових в гласа му нотка на стъписване. Беше ли изненадан също като мен от това колко много деца се бяха събрали? Той си пое дъх. — Ще се обръщате към мен с „писар Лант“. Тук съм, за да ви преподавам. Лейди Копривка беше изключително щедра, като изпрати наставник, който да обучава децата от имението ѝ. Искам всички вие да осъзнаете колко рядка е такава щедрост. Надявам се, че ще проявите подобаващата се благодарност, като покажете отлично поведение и се отдадете усърдно на своите занимания. Ще започнем незабавно. Нека всеки от вас си намери място и се настани. Мисля, че първата ми задача ще бъде да определя колко вече знаете.
Една пейка предлагаше места за четирима. Елм и Лея бързо си присвоиха две от местата, а момичето и момчето с гъските заеха другите две. Тафи, още едно голямо момче и Настойчивост седнаха на камината, с гръб към огъня. Другите се заозъртаха, а след това се смъкнаха на пода и насядаха с кръстосани крака. Аз седнах в края на групата, на килима с тях. Градинското момче ме погледна, усмихна се срамежливо и извърна очи. Две от другите се изместиха по-надалеч от мен. И двете миришеха на овце. Писар Фицбдителен отиде до масата и се настани там.
— Ще трябва да поръчам повече дъсчици — рече той, колкото на нас, толкова и на себе си. — И да помоля Ревъл да донесат пейки.
След това посочи децата на пейката.
— Ще започна с вас. Моля, ставайте един по един и ми кажете какво учение сте имали вече. — Погледът му обходи стаята. — Сигурен съм, че останалите ще изчакате кротко, докато го правя.
Децата се спогледаха. Не беше избрал да говори първо на мен. Зачудих се дали си мислят, че вече знае всичко за мен, или, като мен, че това показва, че вече не ме одобрява. Бях си отбелязала, че приписа щедростта на лейди Копривка вместо на баща ми и че говори, че е дошъл да учи децата на имението. Никакво споменаване, че
