А после внезапно като нападаща змия той ме одра по ръката — веднъж, два, три пъти, — скочи на пода и се изниза в тъмното. И сянка на мисъл нямаше, която да обясни защо го направи. Притиснах кървящата си китка до гърдите си и стиснах зъби, за да понеса парещата болка. Сълзи опариха очите ми. В сърцето ми Вълкът Баща изръмжа в съгласие.
Научила бях, но не бях сигурна какво. Станах бавно, изведнъж разтревожена колко ли време е минало. Сбрах наметалото и го сгънах припряно. Върнах го на мястото му на лавицата и захлупих купата с хляб с капака. Малък потаен крадец!
Можех да се науча от него.
На заранта, неканена, Грижливка дойде да ми помогна да стана, да се измия, да се среша и след това да се облека. Всичко това беше много дразнещо. Никой освен майка ми не беше правил изобщо такива неща, а тя ги правеше с весело бърборене, докато споделяше с мен плановете си за деня. Грижливка, реших, щеше да е по-добре да я нарекат Припряна. Или може би Кисела, защото днес беше нацупена все едно всяко нещо в гардероба ми ѝ киселееше в устата. Дръпна ризата през главата ми и още преди да се е отпуснала на раменете ми вече ми навличаше туниката върху нея. Дръпна ръкавите да ги изравни и след това, без да пита, бръкна под туниката ми, за да издърпа ризата надолу. Питаше ме за неща, които никога не бях имала, като фиби или поне брилянтин, за да ми приглади косата. Попита ме къде ми са обиците и се стъписа, че дори нямам дупки в ушите си. Възкликна, ужасена от състоянието на чорапите ми, намери по-дебел чифт и каза, че обувките ми били позор за домакинството.
Може би смяташе, че ме ласкае с възмущението си и че аз го споделям. Всъщност това само ме накара да се почувствам по-дребна и плаха. Не можех да намеря думи, за да защитя себе си или облеклото си. Сложих си колана с ножа, за кураж. Грижливка изсумтя неодобрително и клекна пред мен.
— Това не се носи така — каза ми. Запазих мълчание, когато тя взе колана ми и припряно проби нова дупка с нейното ножче, а след това ми го постави така, че да стяга кръста ми, вместо да виси на бедрата ми.
Когато свърши с дърпането на косата ми и оправянето на туниката ми, ме изправи пред огледалото. За моя изненада, изобщо не изглеждах толкова зле нагласена, колкото се боях. Усмихнах се на отражението си и казах:
— Мисля, че от месеци не съм изглеждала толкова хубаво. Благодаря ви, госпожо Грижливка.
Думите ми като че ли я стъписаха и както беше клекнала до мен, тя се люшна назад и ме зяпна, големите ѝ кафяви очи бяха станали много широки.
— Чакаш тук — каза изведнъж. — Чакаш тук и не мърдаш.
Подчиних ѝ се и преди да имам време да се зачудя защо правя каквото ми нарежда една слугиня, тя се върна.
— Сега, ще искам тези да ми ги върнеш, когато приключиш с тях. Струват ми доста пари и съм ги носила не повече от десетина пъти. Тъй че държиш китките си настрана от всичко лепкаво и мазно. Мислиш ли, че можеш да го направиш?
Не изчака за отговор или разрешение. Нагласи маншетите от кремава дантела на ръкавите на долната ми блуза, а след това добави яка също като тях. Бяха ми големи, но тя извади игла с вдянат конец изпод яката на ризата си и бързо ги прибра. Огледа ме, щом приключи, малко намръщено. После въздъхна леко.
— Добре. Ще ми се дъщерята на дома, поставена под моя грижа, да е по-добре нагласена от кухненските слугинчета, но това ще свърши работа за днес, а след час ще кажа на Ревъл какво мисля! Хайде марш на закуска, кукло! Да, не се съмнявам, че ще ми трябва поне час, докато оправя стаята на лейди Шън. Всяка сутрин все същото — десетина поли разхвърляни из стаята, и още толкова хубави блузки. Виж, ти си държиш нещата изрядно. Никога не ми е трябвало повече от десет дъха, за да ти оправя стаята.
Премълчах, че дори не бях знаела, че ми оправя стаята. Бях приела без въпроси, че някой се грижи за умивалника ми, каната и нощното гърне, също както бях приела, че чаршафите ми се перат веднъж месечно.
— Моите благодарности за грижата, която положихте за мен — казах, щом ми хрумна, че това не са особено приятни задачи.
Бузите ѝ отново порозовяха.
— Ама за нищо, лейди Пчеличка. Хайде, марш! Надявам се уроците ви да вървят добре.
Очакването в мен се бореше със страха. Исках да ида направо в класната стая. Исках да избягам и да се скрия в тайното ми място. Вместо това слязох на закуска. Татко ми беше там, чакаше ме. Не беше седнал, а крачеше из стаята, сякаш и той беше изнервен. Обърна се към мен, когато влязох, и очите му се разшириха. После се усмихна.
— Добре. Определено изглеждаш готова да започнеш новите си занимания.
— Грижливка ми помогна — казах му. Докоснах дантелата на шията си. — Яката и маншетите са нейни. Изненада се, че нямам обици. А след това каза, че няма да позволи кухненските момичета да ме засенчват.
— Не биха могли изобщо да го направят, дори да беше в дрипи и мръсотия.
Само го изгледах.
